Владетелят на Ада

— О — продума полковникът немощно, — благодаря ви. Много мило от ваша страна. В последно време нещо гостите ни намаляха, нали, Алис? Я да си спомня, кой идва последен, аха, онзи от някаква застрахователна компания. Помислили, че отдавна съм пукнал. — Той се изкикоти. Протегнатата му ръка беше като на скелет и трепереше силно. — Вашингтон значи? Да не сте от армията?

— Не, сър — отвърна Латимор. — Спомняте ли си когато разговаряхме по телефона? Аз съм от кабинета на генералния прокурор.

— Аха, много важна клечка значи.

— Не съвсем, сър — отвърна с усмивка Латимор.

— Седнете ей там, до прозореца — каза старецът и му посочи една малка маса с два стола близо до един еркерен прозорец.

— Благодаря, сър.

— Колко е часът, не бихте ли ми казали?

— Три и петнадесет.

Граймс се обърна към Алис.

— Вече мога ли?…

— Щом желаете.

— Може би господин, ааа…

— Латимор. Харисън Латимор.

— Нещо за пиене, господин Латимор? — попита полковникът.

— Благодаря, нищо не искам.

Алис тихо се измъкна от стаята. Старецът присви очи и се загледа през тънките завеси.

— Прилича ми на хубав ден каза той.

— Да, сър.

— Вие сте добре възпитан, млади човече.

— Благодаря ви. Майки ми щеше да е истински щастлива, ако можеше да чуе думите ви.

Алис се върна с бутилка бира и цигара, положена върху салфетка. Полковникът взе бутилката с две ръце, загледа я с почти религиозно чувство, облиза устни, надигна я бавно и отпи дълбока глътка, притвори очи и въздъхна щастливо.

— Снощи гледах един филм по видеото — каза той. — Как се казваше, Алис?

— „Ейс Вентура“.

— Тъп, обаче ме разсмя здравата — каза полковникът и отпи следваща дълбока глътка. — Да ви се намира кибрит?

— Съжалявам, не пуша — отвърна Латимор.

— Браво на вас. Алис?

Тя му запали цигарата със запалка „Зипо“. Той пое много бавно дима, задържа го известно време, после го издуха рязко.

— Полковник Граймс, бих искал да хвърлите един поглед на тази снимка и да ми кажете нещо за хората на нея.

Латимор плъзна фотографията на „Спектър“ по масата. Старецът извади очила без рамки и бавно и грижливо ги закачи върху ушите си. Когато най-после успя да фокусира погледа си върху снимката, целият се разтрепери и я плъзна обратно на Латимор.

— Не — каза той и пое дълбоко от цигарата си.

— „Не“ какво, сър?

— Не мисля, че си спомням.

— Погледнете още веднъж, полковник. Важно е.

Старецът се усмихна и поклати глава.

— Нищо вече не е важно за мен, синко. А онова, което все пак означава нещо за мен, бих предпочел по-скоро да не си го спомням.

— Моля ви, погледнете още веднъж.

Старецът го изгледа през помътнелите си очи.

— Защо ви е да разравяте всичко това сега? Нека почиват в мир, ако въобще могат.

— Налага са де разберем колко души от тези на снимката са преживели войната, сър.

— Даже и да са останали живи, аз не бих нарекъл това оцеляване.

— Моля ви, опитайте.

— Синко, аз съм алкохолик — започна старецът, като си поемаше болезнено дъх на всяко изречение. — На ден ми дават само по една бира и всяка глътка е екстаз. Имам емфизем. Четири цигари на ден, повече, ако успея да си отмъкна. Навремето бях атлет. Сега всяко стъпало на стълбата е смъртоносно препятствие. Навремето пишех стихове, не че бяха кой знае какво, но ми доставяше удоволствие. Сега ръцете ми са толкова разядени от артрит, че едва държа молива. Всяка дума е борба. Навремето обичах една много красива жена, сега съм импотент, а тя е мъртва. Защо ми е да съм жив, млади момко? Тялото ми е изгнило, мозъкът ми, дробовете ми, топките ми, всичко ми отнеха, и ето остатъка пред вас. И всички онези млади мъже. Всички онези млади мъже, мъртви в блатата и мръсните реки, или още по-лошо, развратени от мен и такива като мен. Дали съм познавал тези мъже? Аз бях майор в щаба на дивизията, разбира се, че ги познавах всички. Те идваха при мен, някои още деца, и аз ги изпращах в джунглата и никога повече не ги виждах. О, до ушите ми стигаха истории, всички чуваме разни истории.

Словесни кошмари. Какво са вършили. Какво са им правели на тях. Енгстрьом винаги връщаше мъртвите си войници. Защо го е било толкова грижа? Ние изпращахме младите си войници на Енгстрьом и след това служебните им регистри отиваха някъде другаде, после на друго място, после на трето, и накрая свършваха някъде в някакъв кашон, който отиваше в огъня. Млади мъже, воюващи за страната си и после предадени. Изтрити, все едно че не са съществували. Казваха, че това се прави, за да били защитени. Какъв майтап! Това се правеше, за да се сложи най-дебелата ламарина под задника на правителството. Под задника на армията. Да се укрие какво искаше армията от Енгстрьом и какво правеше той в името на патриотизма и любовта към Родината. Какво правеше с душите им. Какво правехме всички ние с душите им.

Той дръпна от цигарата си и продължи.