Владетелят на Ада

— Да кажем, че пътищата ни са се пресичали.

Авраам извади от джоба си ключ и го сложи на облегалката на стола си.

— Тук има гардеробче със секрет. Намира се в първата банка, след като излезете от помещението за прибиране на багажа. В него има папка с документи за Вейл. Изрезки от вестници, статии, видеозапис. Той живее в една надстройка в центъра на Чикаго, но една от статиите споменава за уединена вила, където обича да си отдъхва. Лошото е там, че никой не знае къде е.

— Не бих нарекъл това проблем. Нали намерих онзи… как му беше името?

— Вие сте абсолютен гений. Това е причината сега да съм тук и да разговарям с вас.

— Той сигурно има доста голяма охрана.

— Двама или трима агенти на ФБР по всяко време на денонощието. Това притеснява ли ви?

— Разбира се, че не. Добирането до него няма да представлява проблем. Проблемът е измъкването след свършване на работата. Винаги е така.

— Сигурен съм, че ще го намерите.

— О, да. Колко е тарифата този път?

— Сто бона. Обичайното уреждане. Половината депозирана в банката ви преди денят да приключи, другите петдесет след свършване на работата. Справедливо е, напи?

— Ако това е сумата, която може да си позволи Генерала, значи е справедливо.

— Не че съм много любопитен, но колко бихте взели нормално за такава работа.

— О, вероятно за по-малко от четвърт милион едва ли бих си мръднал и пръста.

— Може би ще се откажете от другите петдесет като благотворителна вноска.

— Много смешно.

— Значи мога да кажа на Генерала, че работата е уредена?

— Ще ми трябват два дни.

— Разбирам. Това е страшно належаща работа. Уикендът наближава. Той по всяка вероятност ще отскочи да си отдъхне във вилата.

— Ще бъде направено по възможно най-бързия начин.

— Генерала ще бъде във възторг.

— Добре. А сега ще ви помоля да изчакате тук само пет минути, докато си отида.

Ръката на Удбайн се протегна между седалките и захлупи ключа от гардеробчето.

— Желая ви късмет, когато дойде Апокалипсисът.

И си тръгна.

Авраам изчака няколко секунди и после леко се извърна, взирайки се крайчеца на окото си. Всичко, което видя, беше един прегърбен старец в палто, дълго до коленете, който се отдалечаваше към главния терминал.

28.

Къщата беше двуетажна, от червени тухли, с широка предна веранда. Намираше се на една тиха уличка в малко селце, известно с местния си хотел, „Странноприемницата на краля“, който сега предлагаше легло и закуска, но навремето бе дал приют на Джордж Вашингтон. Това беше къща извън времето и пространството, от ера, когато хората никога не са заключвали вратите си и никой не е чувал за стрелба по хора от бясно движещи се коли. Пощенската кутия беше с грижливо направен надпис:

Полковник Скот и Г-жа Барбара Граймс.

Хоторн Авеню, № 424.

Латимор паркира колата, излезе и закрачи по дългата алея към входната врата. Отвори му приятна жена към петдесетте.

— Госпожа Граймс? — попита Латимор.

— Госпожа Граймс почина преди две години — каза тя.

— Аз съм Алис, икономката на полковника.

Латимор й показа удостоверението си за самоличност.

— Казвам се Харисън Латимор, от кабинета на генералния прокурор на САЩ. Имам уговорена среща с полковника.

— Да, господин Латимор, той ви очаква. Заповядайте.

Тя го поведе през тесен коридор, който извеждаше в обляна от слънце стая. С вътрешна стълба към втория етаж. Една френска врата водеше към терасата. Стените бяха покрити с фотографии на Граймс — добре сложен мъж с кестенява коса, в компанията на войници и група офицери в джунглата.

Жената отиде до прозореца и спусна дантелените завеси; пръстените издрънчаха по бронзовите пръти.

— Полковникът има проблем с очите — каза тя. — Ярката слънчева светлина е много болезнена за него, а той абсолютно отказва да носи слънчеви очила вкъщи. Казва, че не бил филмова звезда.

Латимор се усмихна учтиво. Тя отиде до стълбата, дрънка едно звънче и извика:

— Полковник! Имате гостенин.

— Да не е Джери? — попита изтънял дрезгав глас.

— Не, полковник, непознатият е.

— Непознатият! Добре, веднага слизам.

Латимор се смая при вида на Граймс. Полковникът слезе бавно по стълбите, като се държеше за перилата и от двете страни и правеше по една стъпка на десетина секунди. Беше облечен в износен халат и чехли, лицето му бе разядено от времето. Несресаната му коса беше мръсносива, по бузите му бе набола бяла четина, на ден или два. Очите му, навремето сини, бяха избелели и безжизнени. Ръцете му представляваха крайници на мумия, кожата му беше мъртвешки бяла, а вените бяха толкова подути, че човек можеше да види как бие пулсът му. Беше сложил само горната си, пожълтяла вече изкуствена челюст, а долната му устна бе хлътнала навътре; от време на време попиваше устните си с бяла кърпичка с избродирани инициали.

— Имате гостенин, полковник Чарли — каза учтиво икономката. — Господин Латимор е бил път чак от Вашингтон, за да се срещне с вас.