Владетелят на Ада

Вейл се усмихна и поклати глава.

— Все забравям, че си майстор на дребното заяждане.

— Е, какво пък, по дяволите. Той прецака съдията, прокурора, всички. Което ми напомня за едно друго нещо. Как е госпожица Венъбъл? Планирате ли да се ожените?

— Не ставало дума за това, сенаторе.

— Питам се какво ли е да лягаш при жена, която прави по два милиона на година, докато ти все още продължаваш да цоцаш държавната цица?

Вейл не се поддаде на провокацията.

— Все забравям и че нямаш никаква класа.

Престорената веселост на Шонеси изчезна в миг. Очите му блеснаха от гняв.

— Тук съм само защото полагам усилия да разреша една много гадна ситуация. Никой не иска да затворят заводите и никой не иска да ходи в затвора. Казах ти, че получих оферта. Искаш ли да я чуеш?

— Обзалагам се, че си изповръщал и червата, когато си разбрал, че съдия ще е Патриша Робъртс. А не някой от онези дърти мръсници, които ти се разписват на ведомостта от деня, в който са се научили да пишат. Една почтена, корава дама, която не можеш да докоснеш и с малкия си пръст.

— Попитах те, искаш ли да чуеш офертата?

— Ти ми правиш оферта, защото не можеш да се справиш със съдията, не можеш да купиш прокурора и не можеш да се добереш до свидетелите. Нямаш абсолютно нищо, за което да се хванеш, Рой. Как ли се чувства човек в твоето положение?

— Искаш ли да чуеш шибаната оферта, или не?

— Ти, изглежда, изобщо не слушаш какво ти говоря. Тук изобщо не става дума за пари. Искам всички да научат до каква степен е способна една страна да се корумпира и как става това. Изпращаме съобщение на всички, които имат уши да слушат. Ако някой от управляващите щата отиде на топло и бъдат присъдени ясни глоби, така че хората на щата да си получат нещичко обратно, това няма да е малко.

— Ще се върна и ще им предам, че си имаме един тъп задник за прокурор и че той плаче да се озове на първите страници на вестниците. Работата ще се раздуха здравата при обжалване — ако се наложи да обжалваме, което не е много вероятно.

— А аз си мислех, че действаме съвместно в интереса на обществото. Сега слушай внимателно какво ще ти кажа да предадеш на аверчетата си. Върни се и им кажи, че сделка няма да има — освен ако не са съгласни да направят пълни самопризнания и да се оставят на милостта на съда.

Веселото настроение на Шонеси се завърна.

— И какъв ще ни е процентът от цялата тая работа?

— Никакво излагане пред публиката освен самите признания, и никакъв продължителен процес, при който ще бъдат на устата на всички масмедии най-малко два месеца.

— Ще изгубиш, Марти. Ще ти го начукат и ще те оставят да се мумифицираш точно както онзи път… кога беше, преди двайсет години? Точно за това става дума, нали? Стига с тая ирландска гордост. Пресата от цялата страна се е събрала тук. Топките ти ще се свият като грахови шушулки, когато се изправиш пред тях.

Вейл повдигна рамене и се засмя.

— Може вече и да са се свили. — Отиде до вратата, спря и се обърна към политикана. — Опичай си акъла, Шонеси. Дръж се по-далеч от тия играчи. Гледай какво правят президентът и хората от Раковата фондация и си имай едно наум. Съветът ми е безплатен.

— И аз ще ти дам един. В този щат с теб е свършено. Никога вече няма да заемеш обществена длъжност и всеки съдия в щата ще те изритва в топките всеки път, когато припариш до съда. По-добре кажи на майка си да не изтърва работата си на час.

— О, тя ще изпита истинско облекчение, когато й предам съвета ти, Рой. До скоро виждане в съда.

„Кок д’Ор“ беше най-добрият ресторант в града — отлична френска кухня и отличен главен готвач. Вейл отиде първо там, като се промъкна в закътаната малка зала през кухненските помещения. Трима от следователите му бяха в кухнята — двама с престилки на готвачи и един облечен като сервитьор, който кимна към вратата на служебното помещение.

Това беше малка комфортна стая с голяма маса, която събираше осем души, макар че в единия й край бяха подготвени само две места. На масата имаше блюдо с фъстъци и бутилка червено вино. Вейл седна на масата и нападна фъстъците. След пет минути вратата се отвори. Абел Стенър и Дърмот Флахърти влязоха първи, а след тях и Херман Крамър, който за момент застина на прага.

Крамър, бившият администратор на окръг Гранд, носеше плътно прилепнал костюм, бяла риза и вратовръзка на бели и червени ивици; наближаваше петдесетте, главата му бе почти олисяла. Едър мъж с двойна брадичка и с вида на човек, скоро напълнял. Бдителните му очи се стрелнаха навсякъде из помещението, докато накрая се спряха върху Вейл, който седеше на масата и го съзерцаваше със студените си сиви очи.

Крамър пристъпи в стаята, а Флахърти и Стенър излязоха и затвориха вратата.

В стаята бяха само двамата.

— Господин Крамър, аз съм Мартин Вейл. — Той се изправи и протегна ръка. Крамър я стисна предпазливо, ръката му леко трепереше.

— Не съм сигурен дали изобщо трябваше да идвам тук при вас, господин Вейл. Господин Стенър и…

— Флахърти.

— Да, Флахърти. Те казаха, че е за мое добро да дойда да вечеряме заедно.

— Заповядайте, седнете, господин Крамър.