Владетелят на Ада

— Може би трябваше да извикам господин Джармън.

— Неподходяща идея.

— Просто не знам. Искам да кажа, защо сте толкова заинтересован да ме поканите на вечеря?

Вейл се усмихна.

— Приятелство. Сърдечност. Сигурно няма да ми повярвате, но аз съм заинтересован от благосъстоянието ви.

— Да, сигурно е така, само дето ме обвинихте, че съм откраднал почти всичко с изключение на Статуята на свободата.

— Това не е даване на писмени показания под клетва, господин Крамър. Няма никакви пречки от страна на закона да вечеряме заедно. Но ако се чувствате неудобно…

— Мисля, че казах всичко на госпожата ви при даването на писмени показания под клетва.

— Двамата с госпожа Парвър понякога малко поизбързваме, Херман. Имате ли нещо против да си говорим на „ти“?

Крамър кимна със страхопочитание.

— Добре. Казвай ми тогава Марти. Така или иначе, мислех си, че можем да изгладим нещата преди да застанеш пред съда. Искам да бъда честен с теб.

— Защо ти е да се тревожиш заради мен? — попита подозрително Крамър.

— Изглеждаш ми порядъчен човек. Чудесно семейство, прекрасни деца. В никакъв случай не бих искал да ги видя да страдат.

— Никой не може да ми направи нищо. Наел съм най-добрите адвокати в щата.

— Наистина ли мислиш, че Роджър Дилмор и Нийл Джармън са на твоя страна?

Крамър се приведе напред и саркастично каза:

— Те са мои адвокати, Марти.

— Не, те са адвокати на Том Лейси и Харолд Гросман. Именно те са хората, които им плащат, и те са онези, които ще бъдат защитавани от тях. Наистина ли мислиш, че те дават пет пари за някой си Херман Крамър?

— Те знаят, че аз… — Той спря по средата на изречението.

— Знаят, че ти какво?

— Можем ли да пийнем нещо преди вечерята? — попита Крамър, променяйки темата на разговора.

— Разбира се. — Вейл натисна един бутон под масата и човекът от екипа му, дегизиран като сервитьор, влезе с менюто.

— Какво ще пиеш, Херман?

— Водка мартини с маслина, чисто.

— А вие, сър? — обърна се към Вейл сервитьорът.

— Перие с лед. Ще поръчаме вечерята след аперитива.

— Да, сър.

Сервитьорът излезе.

— Не пиеш ли?

— Току-що пийнахме с един приятел. Рой Шонеси, може би го познаваш.

Крамър преглътна с усилие.

— Господин Шонеси е твой приятел?

Вейл загреба шепа фъстъци.

— Всъщност Рой беше човекът, който ме издигна на поста щатски генерален прокурор.

— Шегуваш се. — Крамър придоби съвсем разтревожен вид.

— Познавате ли се?

— Срещали сме се веднъж.

— Наприказва ти куп глупости, нали?

— А?

— Нали знаеш, няма за какво да се тревожиш, всичко е потулено, такива ми ти работи.

Крамър не отговори.

— Рой е много убедителен пич, Херман. Способен е да продаде хладилник и на ескимос. Предполагам, че те е убедил, че няма за какво да се тревожиш. За тях убийството е все едно да не си платиш квитанцията за паркинга.

— Убийство?

Сервитьорът влезе с напитките, купа хляб и масло.

— Давай, Херман, избери си каквото искаш от менюто. Аз ще си взема салата, пържола, средно опечена, и варени картофи. — Вейл отчупи парче от франзелата и го захапа, без да го намаже с масло. Крамър си поръча гъбена супа, агнешко печено и пържени картофи.

— Хлябът е направо вълшебен, Херман.

— Какво искаш да кажеш с това за убийството?

— Мисля, че е убийство, защото онова, което „Уестърн“ и „Атлас“ и компанията „Лейксайд“ са направили с Гранд, си е чиста проба убийство. Как е семейството?

— Много трудно го понасят. В гимназията са много жестоки, знаеш как е. Непрекъснато тормозят момчетата ми, че съм откраднал от хазната на щата. А никога не съм посегнал дори и на десетаче.

— Никой не е казал такова нещо. Ти сам каза, че си допуснал грешка при управление на фондове.

— Но не съм присвоил нищо!

Вейл се приведе към Крамър, усмихна се и съвсем тихо каза:

— Не се прави на гъз, Херман.

— Какво?!

— Да не си мислиш, че ние — офисът на щатския генерален прокурор, сме си съчинили цялата история? Че разполагаме само с предположения? О, хайде, знаеш много добре колко близо сме до всичките ви далавери. Но така или иначе, не това е главната причина сега да вечеряме заедно.

— Защо вечеряме заедно, господин Вейл?

— Марти.

— Мисля, че е по-добре да си останем на „вие“.

— Добре. Искам да си поговорим за бъдещето ви.

— Бъдещето си ми е наред. Имам си хубава работа, до пенсия…

— Това ли ви казва „Лейксайд“? Това е мястото, където сте отишли да работите след като сте напуснали окръга, нали?

— Точно така, в отдела за недвижими имущества.

— И ще си останете там до пенсия.

— Точно така.

— Те явно имат изключително високо мнение за ръководните ви способности и умения.

— Предполагам.

— Колко време работихте за щата?

— Осемнадесет години.

— И с каква годишна заплата напуснахте?

— Деветдесет и две хиляди долара и петстотин. Защо?

— А в „Лейксайд“ ви дават сто двайсет и пет хиляди, нали така?

— Е?

Вейл размаха ръце.

— Само попитах. Трябва наистина да сте много добър професионалист.

Вечерята пристигна и сервитьорът се затрудни здравата, докато отвори бутилката. Корковата тапа се разтроши, от бутилката избликна гейзер и заля реверите му. Вейл извъртя очи.

Херман неодобрително приведе глава.

„Добър подход“ — помисли си Вейл.