Владетелят на Ада

— Говори полковник Уитъкър, дайте ми веднага полковник Пенингтън.

— Той е тук до мен, сър. Момент.

Радистът подаде слушалката на Пенингтън, който се беше свил в края на една оризова нива. От време на време някоя мина избухваше близо до тях и ги засипваше с кал и вода. Пенингтън беше адски уморен. Не беше сменял прогизналите си дрехи от два дни. Свечеряваше се.

— Пенингтън слуша.

— Лари, аз съм, Лу Уитъкър. Каква ти е позицията?

— На петнадесетина мили северно от Ке Сан. Войниците ми са пръснати на майната си. Какво става, по дяволите?

— Около нас направо валят виетконгци. Нападнали са ни по цялата територия на тая проклета страна. Снощи някаква група камикадзе е пробила стената на посолството. На охраната са й трябвали цели пет часа, за да ги ликвидира.

— Проклятие, откъде са се пръкнали толкова много?

— Откъде можем да знаем, по дяволите? Говори се, че са превзели Хю на крайбрежието и тук в Сайгон сме като в обръч. Имай предвид, че поне десет хиляди жълти дяволи идват към Ке Сан.

— Ха, идват. Та те направо са ни залели отвсякъде.

— Лари, трябва да изградиш нещо като фронт и да удариш тези копелета преди да са се добрали до града. Тук имаме пет хиляди морски пехотинци, които се опитват да удържат града, а срещу тях са се изправили пет пъти повече.

— Че къде са по-малко! Какво искаш от нас, Лу, да хукнем да ги търсим ли?

— Няма да е лошо.

— Господи, хората ми са направо като пребити. Живи трупове.

— Че кой не е? Направи каквото можеш.

Пенингтън и радистът му побягнаха покрай избуялия ориз, избягвайки снайперистката стрелба и връхлитащите мини. Той бе загубил капитана си и двамата си лейтенанти предната нощ. Вече от час работеше с Коб, главния сержант, за да прегрупира силите си.

— Щом открием това виетконгско подкрепление, дето се е запътило насам, му скачаме на врата — каза той на Коб.

— С какво ще му скочим, сър? Не ни останаха нито патрони, нито гранати.

— Пет пари не давам, Коби, Застрелвайте ги, съсичайте ги, ритайте ги, ръфайте ги. Кажи на момчетата, че искам да чуя бунтарски крясъци и ревове. Ако не друго, поне ще изплашим проклетите му копелета до смърт.

След два часа Пенингтън и Коб поведоха ротата към гористия залив и изведнъж някакво лице се пръкна в мрака само на метър-два от Пенингтън. Бяха се сблъскали със самия враг. Пенингтън вдигна пистолета и простреля копелето в окото. В гората избухна истинска канонада. Навсякъде се завързаха жестоки ръкопашни схватки. Пенингтън се втурна напред, като стреляше наляво и надясно с 45-калибровия си пистолет. По едно време усети как нещо го прониза в рамото, после го улучиха пак, но той продължи напред, като сечеше с ножа си, а с другата ръка използваше пистолета като чук. Пламъчетата на изстрелите проблясваха в мрака като светулки. Войниците му крещяха като луди.

Зад него някой изстреля осветителна ракета и бойното поле внезапно се озари в кървав червеникав блясък. Пенингтън за миг съзря обкръжението си. Двамата с Коб се бяха отдалечили на двадесетина метра пред основното ядро, в ничията земя между хората му и виетнамците, които не даваха на войниците му да надигнат глава.

— Вдигайте си задниците, дявол да го вземе! — изрева Пенингтън. — Насам. И искам да чувам бодри крясъци!

Двамата с Коб се втурнаха срещу врага. Хората му ги последваха.

— Господи! — изрева Коб и се свлече на колене.

Пенингтън се хвърли към него. Няколко бойци притичаха покрай тях, като стреляха слепешката в мрака и ревяха като луди.

Юмрукът на сержанта се мъчеше да затули кървавата дупка, цъфнала на хълбока му.

— Ще те изнеса! — опита се да надвика грохота и крясъците Пенингтън.

— Къде отиваме? — простена Коб.

— Какво ще кажеш за Бостън, Коби? Искаш ли да отидем в Бостън?

— Не ме карайте да се смея, сър, че направо ме прерязва.

Пенингтън внимателно вдигна Коб на рамо и тръгна към края на гората. Куршум се заби в бедрото му и докато падаше, няколко войници се втурнаха към тях.

— Добре ли сте, полковник?

— Добре съм, момчета — изпъшка той. — Имаме ли подръка лекар? Май ще ми изтече кръвта.

— Веднага идва, сър. Ей сега ще ви пристегне крака.

— Как е Коб? — попита Пенингтън.

— На косъм е, полковник.

— Погрижете се за него, чувате ли ме! Не се тревожете за мен, погрижете се за него.

— Да, сър.

Стрелбата и крясъците постепенно заглъхваха.

— Какво става, по дяволите?

— Мисля, че жълтите копелета побягнаха към Ханой — каза лекарят с усмивка. — Подгонихме ги.

— Кучи синове.

— Какво съвпадение на мненията, полковник.

На разсъмване медицинските хеликоптери кацнаха и вдигнаха ранените към Сайгон. Коб беше на първия хеликоптер. Пенингтън се качи последен. Докато машината се издигаше във въздуха, той огледа бойното поле. Земята под тях беше буквално затлачена с трупове. Лешоядите вече започваха да се събират на гощавка.