Владетелят на Ада

— Е, Конърман не може да знае всичко. Точно в този момент аз знам три неща, за които съм сигурен, че той си няма дори и представа.

— О, така ли? И кои са те?

— Той не знае, че вие сте такъв негов любител, не знае, че аз съм тук, и не знае защо.

Тя се изсмя.

— Едно на нула за вас.

— Ще стигнем ли най-после и до третото, а именно „защо“?

— Може пък просто да съм искала да си побъбря с човека, който тикна зад решетките Том Лейси и Харолд Гросман.

Вейл се изкикоти.

— Разбира се. Аз пък дойдох да проверя майсторлъка на Пол с неговия световноизвестен холандски сос.

Тя попи устните си със салфетката и изрече почти безучастно:

— Президентът иска да ви помоли за услуга.

Вейл се изпъна като струна, пусна вилицата и се втренчи в Кастен.

— Малко рано хвърлихте големия си коз, не мислите ли?

— Понякога правя и така.

— Този специално беше особено добър.

— Знам.

— Още двайсет въпроса ли ще има?

— Не — засмя се тя. — Мислех си, че ще привършим закуската преди да станем пак сериозни.

— Значи ще ставаме сериозни, а? — Той пак пусна вилицата. — Закуската беше вълшебна, а сосът направо несравним. Сега ще ми кажете ли какво сте намислили?

— Какво знаете за милиционерските движения в тази област? — попита тя.

Той се замисли за момент, после повдигна рамене.

— Знам само онова, което съм срещал в пресата, а то не е много. Банда неонацистки бръснати глави и религиозни фанатици. В нашето общество винаги е имало боклуци като тях.

— Мислите ли, че са опасни?

— Изобщо не искам да мисля за тях.

— Искам да ви покажа нещо — каза тя, изправи се и Вейл я последва в командно-оперативния център. Момент по-късно влезе и нейният електронен гений.

— Мартин, това е Джим Хайнс. Джими, запознай се господин Вейл.

— Здравейте, господин Вейл — каза Джими и зае мястото си пред сложния пулт. Беше мускулест, с тяло очевидно оформяно в гимнастическа зала. Имаше огненорижа коса, бледа кожа и лунички, и дяволита усмивка. Можеше да мине и за тийнейджър. Вейл прецени, че наближава тридесетте.

— Ще имаме пряка връзка с Хардистан — каза Хайнс.

— Приемането е много лошо, но се мъча да го оправим.

— Добре. Отвори файла Н, докато чакаме — нареди му Кастен.

Той затвори файла, с който работеше, и превключи на главния екран на компютъра.

— На какво ниво? — попита той.

— Алфа. Нека да покажем на господин Вейл как работи.

Хайнс щракна курсора върху иконата и екранът стана бял, последван почти мигновено от думите:

— ПРОВЕРКА ЗА СИГУРНОСТ: ГЛАС. ОТПЕЧАТЪЦИ. ВИЗУАЛЕН КОНТРОЛ.

Кастен помести ръката си върху една малка подложка с разперени пръсти, погледна право напред и произнесе:

— Маргарет Кастен, генерален прокурор.

И трите полета позеленяха почти мигновено.

— Достъп одобрен. Име за идентификация?

Хайнс въведе кодовото име на Кастен, което се появи на екрана като шест звездички. Екранът се изчисти за момент и се появиха думите: „Prioax Alpha. File?“

Той въведе „Hate groups\lndex“ и се появи следващото меню.

— Провеждаме множество проверки за сигурност по мрежовата система — каза електронният гений и посочи една банка с монитори и магнитофони. — Ето вижте тази дигитална видеокамера, побира се в шепа. Тя изпраща визуален сигнал на охранителния екип, като в същото време гласът и отпечатъците пък отиват за проверка в компютъра. Ако не се засекат по електронен път, достъпът до системата се отказва.

— Настанете се, Мартин — каза Кастен. — Ще ви изнеса една кратка лекция за групите на ненавистта в САЩ. — Екранът се изпълни с изключително сложна схема, която проследяваше появата на групите на ненавистта от Англия и Тенеси през лабиринт от взаимосвързани линии чак до днешни дни. Докато Кастен говореше, Хайнс движеше курсора по диаграмата, като проследяваше еволюцията на групите в САЩ.

Докато тя описваше началото на ку-клукс-клан в Пуласки, Тенеси, през 1866, който бе набъбнал до половин милион членове само за четири години, на екрана се сипеха фотографии и клипове от филми. Това бяха тъмни и внушаващи страх фигури от миналото: забулени силуети, отдаващи чест на горящия кръст, мъж, обесен на клон, а под него събрана тълпа, дори и всички деца се усмихват; изгорял труп, с ръце замрели умоляващо в предсмъртен ужас; църква, погълната от пламъци, докато през това време чернокожите й енориаши гледат нямо и страхливо в обектива на фотоапарата.