Владетелят на Ада

— Зависи — отвърна той с усмивка. — Колко ще струва тази разходка на данъкоплатците?

— Абсолютно нищо. — Тя се усмихна и посочи към предната част на самолета. — Там отпред са кабината на екипажа и залата за конференции, която се използва и за трапезария. Това е залата за отмора, обикновено се използва за приятелски разговори. А това… — Тя го въведе в следващото помещение — … е моят кабинет.

Помещението беше съвсем обикновено; бюро със стол зад него и два стола пред бюрото. Бюрото беше празно, ако не се броеше снимката на двама млади мъже, с рамка завинтена към плота, и два телефона, единият черен, другият червен. На стената имаше вграден телевизионен екран.

— Синовете ви? — попита Вейл, и кимна към фотографията.

— Да. По-малкият отляво е Емилио. Всеки момент ще се дипломира в юридическия факултет на Харвард. Отличник. Арни, отдясно, е черната овца на семейството. Той е археолог. В момента е в Египет, търси трескаво гробницата на Александър Македонски.

Вейл се усмихна и огледа малкия кабинет.

— Вие май много си падате по гледането на телевизия?

— Те всички са свързани в мрежа, господин Вейл. Можем да се свържем във видеоконферентен режим буквално с всеки в света или да наблюдаваме на живо излъчвания от мястото на събитията. Освен това телевизорите са свързани към компютрите в командно-оперативния пункт. Всичко е кодирано и засекретено с изключение на обикновената кабелна телевизия и каналите. — Тя отвори вратата към следващото помещение. — Това е командно-оперативният пункт, сърцето и душата на ВПОЦ.

Продълговатото полутъмно помещение представляваше истински лабиринт от електроника: система от компютри и видео с шест монитора, сателитен приемник, защитен срещу подслушване телефон и факс, червен телефон с пряка връзка с Белия дом, монитор за наблюдение, цифрови видеокамери, цифрови магнитофони, директна видеовръзка с АУАКС и един сателитен приемник за кабелна и канална телевизия с още един монитор. Кастен описа оборудването, макар и да изглеждаше малко объркана от цялото това разнообразие.

— Моят електронен гений отскочи до терминала да си купи някакъв местен вестник — каза тя. — Макар че имам съмнения, че това е претекст да оглежда момичетата на летището.

— Нима в този час на летището гъмжи от момичета? — запита язвително Вейл.

— Е, колкото и да са, Джими ще ги открие — отвърна тя. — Отзад има още една малка зала за конференции, с компютър и телевизор, там е и личната спалня на командира. Командир е високопарна титла за всеки пилот на този самолет. Екипът ни се състои от осем души плюс самолетния екипаж от четирима души, и място за още двайсет.

— И парите от данъците ни отиват за всичко това?

— Ще се изненадате, ако ви кажа колко много часове прекарвам в този самолет — каза тя с малко отбранителен тон. — Всъщност ние имаме четири такива. И всички са непрекъснато в движение.

— Не се оплаквах — отвърна Вейл.

— Че защо, дори и не съм си помисляла, господин Вейл — промърмори тя, докато се връщаха към предната част на самолета.

Силвърман изникна отнейде и обяви, че закуската е готова. Отидоха в трапезарията, която беше подредена със сребърни прибори и памучни салфетки. Само домашен уют, никаква пластмаса или хартия за еднократна употреба.

— И така, чакам въпросите ви — каза Кастен, когато седнаха.

— Да — отвърна той. — Откъде знаете името на кучето ми?

Тя се изсмя.

— Признавам, че си направих собствена проверка — прочетох всички статии на Джак Конърман. Конърман, изглежда, знае повече за вас от всеки друг човек. Приятели ли сте?

— Понякога му пийваме по едно.

— Също така разполагам с пълно копие на документацията от процеса в Гранд. За мен това е учебник как да се води дело по параграфите на РИКО. Брилянтна работа.

— Благодаря. Мислех, че сте ме измъкнали от леглото само за да ме наругаете.

— Защо? Защото сте измъкнали делото изпод носа на Питър Райкър ли?

— Не съм му измъквал нищо изпод носа, той просто не умее да си пази нещата.

— Това беше федерално дело, господин Вейл.

— А аз го направих щатско, госпожо генерален прокурор.

— Защо не ме наричате Мардж? Всички ми казват така.

— Добре, тогава и вие можете да ми казвате Мартин или Марти, или… — Вейл направи пауза и се ухили — … както ме нарича Райкър.

— Не и при възпитани разговори — усмихна се тя.

— Аааа, ето значи какво било това, приятен разговор, така ли?

— Надявам се да е така.

— Добре. Тогава и аз възпитано мога да ви кажа, че не съм измъквал нищо изпод носа на Райкър. Той просто много проточи работата. Нямаше необходимото свързващо звено.

— Звено?

— Нали знаете колко сложни са случаите по РИКО. В крайна сметка трябва да намерите свързващо звено, нещо или някого, който да свърже в едно всички тези случаи. Извадих късмет и открих свързващото звено, но той не можа. Затова се тутка толкова дълго със случая. Късметът не може да спечели делото вместо вас, но малко късмет винаги помага. — Той направи малка пауза. — И менюто за закуската ли взехте от Конърман?

— Той ме насочи към любимата ви закусвалня. Каза също, че много сте обичали да ходите по ръба на бръснача, че обичате да поемате рискове.