Владетелят на Ада

— Докато двамата с Джейн решим да живеем заедно, дори и насън не ми е хрумвало да си имам куче или къщичка на село. Като нищо можеше да се озовеш в някоя схлупена къщурка с малък обграден заден двор, да знаеш. Помисли си върху това.

Магу само го изгледа и се прозя.

— Да ти кажа ли какво си мисля, приятел? — запита Вейл. Дъхът му излизаше на гъсти валма пара. — Мисля, че имаш нужда от гадже. Всеки мъж има право на малко любов през живота си.

Той изтупа ботушите си от снега преди да влезе в кухнята. Магу се стрелна пред него и веднага заби муцуна в купичката си за храна. Джейн подаде на Вейл чаша кафе и каза:

— Двамата сте голяма комбина.

— С всеки ден става все по-хитър и по-хитър.

— Така ли ще ходиш? — попита тя.

— Защо не?

— Ще закусваш с генералния прокурор на САЩ. Не мислиш ли, че едно сако и вратовръзка ще бъдат по-подходящи от кожените ти панталони, фланелената риза и пилотското яке?

— По всяка вероятност госпожа прокурорката ще ми вдигне скандал, задето измъкнах делото от окръг Гранд изпод носа на хората от ведомството й — каза той, отпивайки от кафето си. — Защо трябва да се преобличам специално за случая?

— Мисля, че поводът да те потърси няма нищо общо с това.

— Наистина не знам какво е намислила. Не беше ли преди съдия във втори съдебен окръг?

— Да, скъпи. И бивш федерален обвинител, и преди това истински бяс в адвокатската общност — също като още един човек, когото мисля, че познавам. Двамата имате много общо.

— Единственият път, когато съм работил за правителството, беше в армията. Не беше особено приятна работа.

— Тя е голяма работа, Марти. Чувам, че раздавала шутове по целия Капитолий. Когато получи длъжността, една групичка конгресмени, дето се пишеха за много печени, се опитаха да я смачкат, да я прегазят, да я научат да се съобразява с обстоятелството, че това е Вашингтон, каквото и по дяволите да означава това. Само че нещо май се бяха заблудили, защото се оказа, че ролите са разменени. И продължава да е така. Знаеш за съпруга й, нали?

— Дето почина?

— Защитавайки един приятел адвокат в дело за пране на пари през две врати от залата, където тя ръководела съда. Рухнал мъртъв, докато подлагал на кръстосан разпит един свидетел.

— Не е лош начин да си отидеш от този свят.

— Не бих споделила това с нея.

— Сигурен съм, че смъртта на съпруга й в съда няма да стане на въпрос.

— Двамата си били лика-прилика. Коравата федерална съдийка, омъжена за железен адвокат.

— Откъде знаеш толкова много за нея?

— Тя беше най-добрият адвокат в областта. Искам да знам за конкуренцията си.

— Имаш планове да се хванеш на работа към правителството?

— Искам да кажа, че бих искала да видя една жена в най-висшата прослойка в окръг Кълъмбия. Някои от онези дърти копелета в Конгреса не могат да търпят, когато някой от протежетата им получи шут в задника — особено от жена.

— Ще ти се отблагодаря дълбоко, когато се върна — каза Вейл. — Между другото, човекът, когото съпругът й е защитавал, получил невалиден съдебен процес, когато Кастен починал. Сключил сделка и не лежал дори и ден. Някои хора си мислят, че Кастен е умрял, само и само да спечели делото. Винаги съм се възхищавал на мъж, способен да направи всичко, за да победи. Разбира се, неговата постъпка е малко крайна.

Той пристъпи до нея и я целуна.

— За обяд ти предлагам телешко и яйца. Аз ще готвя.

— Няма да се върнеш за обяд.

— Откъде знаеш?

— Женска интуиция.

— Е, ще кажа на госпожа Кастен, че си нейна привърженичка.

— И не я наричай госпожа Кастен.

— А как да я наричам?

— Госпожа генерален прокурор, разбира се. Колко бързо забравяш!

— Винаги ми е ставало неудобно, когато са ме наричали „генерален“ и така нататък. Представям си нечий генералски задник, изтъпанчил се отзад на джипа, и да ръкомаха на хората, които току-що е освободил. Патън, Айзенхауер, Норман — ето, това са били генерали.

— Мартин?

— Да?

— Казвай й госпожо генерален прокурор.

— Добре.

— Няма ли да се преоблечеш?

— Няма.

Магу пръв чу хеликоптера. Изтича до прозореца, загледа се през езерото за момент и после заръмжа.

— Телефонът му звъни в ухото и той не дава пет пари. А пък чува хеликоптера от десет мили.

— Казах ти вече защо. Не му се налага да отговаря на телефона.

— Тогава какво ще направи, ще откара хеликоптера до града ли?

— Изобщо не би ме изненадало.

Той я прегърна през рамото и двамата се загледаха към небето.

— За какво ли е цялата тая дандания, по дяволите? — каза на глас той.

Джейн не му отговори. Но със сърцето си съзнаваше, че животът им ще се промени.

Радикално.

Лорънс Пенингтън седеше на бюрото си и прокарваше пръст по списъка с ангажиментите си за деня. Секретарката му, Милдред Юинг, чакаше търпеливо.

— Какво е това кафе с делегация от Мисури в седем и половина?

— С ветераните.

— О, да. По кое време е?

— Седем и двадесет и три, господин президент.

— Тук ли са?

Тя кимна.

— Дай ми пет минути.

— Да, сър. — Тя се обърна и излезе от Овалния кабинет. На нейно място влезе Хукър.

— Можете ли да отделите минутка, господин президент?

— За какво става дума, Клод?