Владетелят на Ада

— Повече от година душим около генерал Енгстрьом и Светилището и до този момент не сме открили нищо. Ако сте убеден, че те са замесени в сериозни престъпления — убийства, грабежи, пране на пари, престъпления срещу правителството — бих искала да назначим специален обвинител, да сформираме специална част… и да ги обвиним по параграфите на РИКО.

— О, Господи! — простена Симънс и заклати глава.

— Какво означава това? — нахвърли се Пенингтън върху директора на Бюрото.

— Искам да кажа, какво повече би могъл да направи един специален обвинител от онова, което ние вече сме направили? — оплака се Симънс.

— Да се съсредоточи върху проблема — натърти Кастен.

Симънс я изгледа злобно, но не каза нищо.

— Ако тук има такова престъпление, трябва да заведем дело — добави тя.

— Звучи ми така, сякаш сте си наумили някого за тази работа — каза Хукър.

— Така е — кимна тя.

— И кой е този юридически вълшебник? — изсумтя язвително Симънс.

— Мартин Вейл.

— Да не е онзи, дето измъкна делото в Илинойс изпод носа на Пийт Райкър? — попита Хукър.

— Стане ли дума за случаи по параграфите на РИКО, никой не може да му стъпи и на малкия пръст. До този момент е извоювал най-голямата присъда по РИКО в историята. Деветдесет милиона.

— Това беше делото с „Атлас-Уестърн“, нали? — попита президентът. — Той пъхна в затвора Том Лейси и онзи, как му беше името, от „Атлас“…

— Гросман — подсказа Симънс.

— Да, точно така, Гросман. И двамата получиха сериозни присъди, нали? — Пенингтън се усмихна. — Никога не съм харесвал нито единия, нито другия.

— Те не дадоха и цент за кампанията ви — каза Хукър.

— Може би именно поради това.

Всички се разсмяха.

— Вижте, господин президент, Бюрото и без това прави всичко, което по силите му — намеси се умолително Симънс. — РИКО изисква много голямо участие от страна на ФБР…

— Знам, Хари. Знам също така, че ако Светилището — или която и да е друга парамилитарна формация — върши това… тогава следва да им отделим приоритетно внимание.

— Можем да го направим, сър. Изпратил съм заместник-директора на мястото на престъплението…

— Късмет, Хари, късмет — сряза го Пенингтън. — Хардистан просто се е случил само на стотина мили от мястото.

Сразен, Симънс рухна на дивана и заби поглед в пода.

Като всички човешки същества, и Пенингтън беше подвластен на грешки. Неговият недостатък беше, че изживяваше нещата прекалено дълбоко, беше прекалено емоционален във всичките си дела — и в приятелствата си, и в работата, и в гнева си, в любовта, войната и ненавистта. Членовете на кабинета му се бяха научили да разпознават задаващия се гняв, контролиран, но клокочещ под повърхността като вулкан. Той можеше да пресече една дискусия само с поглед, с начина, по който се изкашляше, или чрез каменното си мълчание. В един момент той можеше да понесе и най-голямото нещастие с нечовешко спокойствие, а в следващия една маловажна злоупотреба или непочтеност можеше да го накара да се развилнее като ураган.

В момента гневът му се трупаше само като си мислеше за генерал Джошуа Енгстрьом и Светилището на Бога и Божия гняв. Не се чувстваше принуден да обяснява на подчинените си за причините за гнева си или откъде знае, че Енгстрьом стои зад засадата в прохода Изгубената следа.

Всички се смълчаха. Пенингтън отиде до прозореца, който гледаше към градината с розите, и се замисли за сина си и внука си — как всеки ден играят футбол на ливадата.

Ами ако бяха те? Ами ако бяха те, проснати там на студа в найлоновите чували? Невинни деца, изпълняващи дълга си. Щеше ли да се чувства по-силен в убеждението си, отколкото сега? Отговорът беше не. Пред мисления му взор мигновено изплува Виетнам — как седи в стаята си в Сайгон и пише съболезнователни писма на родителите в Цивилизацията.

— Това е лично — каза той и се обърна. — Разбирам какво предлага Мардж. Сформирайте специална група и поставете начело необходимия човек. Те ще свършат работата. Ако има каквито и да било доказателства, ще се докопат до тях.

— Но това може да отнеме и години! — изплака Симънс. — Не помните ли колко ни трябваше да пипнем Готи? Цели шест години!

— Госпожо генерален прокурор, колко време му трябваше на вашия човек да вкара Лейси и онзи…

— Гросман — подсказа генералният прокурор.

— Да.

— По-малко от две години — отговори Кастен.

— И какво преследва това? — попита президентът. — Искам да кажа, какъв ще е диапазонът на този проект?

— Ще трябва да съберем доказателства, които да докажат престъпно взаимодействие между общностите, съставляващи Светилището.

— Това са църкви — обади се Симънс. — Това само усложнява проблема.

— Не съвсем. — Генералният прокурор не беше съгласна. — Ние завеждаме делото и търсим причини за арестуване на основните престъпни лица и техните сподвижници. Вероятно генерал Енгстрьом, командирите на всяка една от четирите единици и още половин дузина други, плюс всякакви граждани и институции — банки, фирми, радиостанции, всичко, използвано като фасада за престъпна дейност, свързано с обвиняемите. Ако пък се окаже, че институциите са църкви, голяма работа. Започнем ли, сваляме меките ръкавици.