Владетелят на Ада

Хукър, Симънс, Бродски и Харисън, каза си тя. Националната сигурност, ФБР, Министерството на вътрешните работи, Службата за контрол върху алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия и генералният прокурор.

— Как е Емилио? — попита президентът с насилена усмивка.

— Благодаря, много добре. Завършва през юни. В челната десетка. Не мога да се оплача.

— По дяволите, дори и не съм си помислял за такова нещо — каза той. — Челната десетка в юридическия факултет на Харвард. Сигурно направо сте луда от щастие.

— Луда съм от щастие.

На вратата се почука и Хукър въведе Хари Симънс, шефа на ФБР, Уейн Бродски от Службата за алкохола, тютюна и огнестрелните оръжия, и Уендъл Харисън — министъра на вътрешните работи. Разумът й трескаво запрехвърля възможностите. Какво би могло да се случи, та да събере генералния прокурор, тези четирима мъже и президента заедно в пет сутринта. Те поздравиха с „Добро утро“ и отидоха да си налеят кафе.

Симънс беше висок, със здраво мускулесто тяло и войнствено изражение. Един черен кичур му придаваше сатанински вид. Беше служил като полицейски шеф в Детройт и Ню Йорк преди да поеме работата от Робърт Луис, чиято администрация бе замесена в крупен скандал. Бродски беше плешив, месест и крачеше с вдървена походка. Двамата имаха една обща черта — напрегнати, арогантни очи — на Симънс дълбоко хлътнали, а на Бродски прихлупени от тежки клепачи. Уен Харисън беше различен от тях. Беше строен и слаб, с приятна усмивка, чувствени очи и руса коса. Косата му придаваше вид на сърфист, какъвто всъщност навремето беше бил — на млади години, преди да постъпи в Охраната на горите и да прослужи дванайсет години в Скалистите планини. Баба му по майчина линия беше индианка от племето чероки. Харисън беше първият човек с истинска американска кръв, който бе получил длъжността министър на вътрешните работи, циничен факт, като се имаше предвид, че навремето истинските американци бяха притежавали цялата територия на сегашните Съединени щати.

Хукър, висок, стоик, бивш морски пехотинец, бивш служител на ЦРУ, бе прегърнал параноята така, както обикновените хора прегръщат любовниците си, и очите му бяха присвити от години непрестанно подозрение към всичко и всекиго. Мъж без емоции, чиито устни едва помръдваха, докато говореше, той беше съвършеният съветник по националната сигурност. Хукър беше истинска загадка. Около персоната му непрестанно кръжаха слухове за тъмни дела във Виетнам и Никарагуа. Президентът му имаше особено доверие — факт, който му придаваше особен ореол. Хукър служеше на президента добре и дискретно, а и Пенингтън още преди години бе научил, че не е необходимо да харесваш някого, за да го уважаваш и да използваш талантите му.

Президентът искрено обичаше Маргарет Кастен, първата пуерториканка генерален прокурор в историята на страната, бивш корав федерален обвинител и по-късно федерален съдия в южна Флорида. Масмедиите всячески подчертаваха, че тя е не само най-ефикасният член на страхотния кабинет на Пенингтън, но и поради условията на служебния си пост, негов най-могъщ и всяващ боязън член. Тя заемаше този пост едва от шест месеца, но бързо бе разбрала истината, че властта й се обляга частично и на нейните съюзници. Хукър вечно се държеше настрана и невинаги можеше да се разчита на него. Симънс не беше съюзник. Той беше политическо животно, чиято работа беше да брани ФБР и да оправя един имидж, разтърсен из основи от Руби Ридж, Уейко и собствените му лаборатории. Мъжът, който реално ръководеше Бюрото, в момента се намираше в един микробус сред бушуваща виелица в планините на Монтана. Кастен също така беше напълно уверена, че Симънс я отхвърля като свой шеф и тайно лобира приятелите си на Капитолия да изравнят поста му със статуса на кабинет.

— Имам много лоши новини — започна президентът с гробовен глас, щом седнаха. — В Монтана е било извършено терористично нападение върху един армейски конвой. Десет души са убити, а един камион, натъпкан с оръжия и амуниции, е отвлечен.

За миг всички се стъписаха, после се разбъбриха. Въпросите заваляха един след друг. Президентът вдигна ръка.

— Нападението очевидно е било осъществено около 22 часа и 30 минути вчера, по времето в Скалистите планини. — Той погледна часовника си. — Преди около пет часа. Това е горе-долу всичко, което знаем засега. Имаме обаче един пробив. Били Хардистан беше в Бат. Взел е един хеликоптер и въпреки крайно трудните условия е отишъл на място. Всеки момент очаквам да докладва.

Последва момент тишина, в който членовете на кабинета смилаха чутото до този момент.

— Преди някой да каже каквото и да било — проговори Пенингтън, — мисля, че можем да приемем за достоверно, че това не е било чуждестранно нападение. Не мога да си представя чуждестранни терористи да осъществят такова нападение.

— Всички ли са били убити? — запита Мардж.

Пенингтън кимна.

— Направо не ми го побира умът, че американци могат да предприемат такова нещо.

— О, хайде! — избухна Симънс. — А какво ще кажете за Световния търговски център, за Оклахома Сити?