Владетелят на Ада

— Пукотевици е точно казано. Легнах си към десет, тук при мен нямам нито телефон, нито ток, спряха ги към седем, и се събудих от експлозиите. Първото нещо беше да погледна часовника, беше точно 10 часът и 27 минути. Първо се чуха две експлозии, почти едновременно, бам-бам, нещо такова. После имаше силна пукотевица, като фойерверки, после силен взрив. Много силен, и след около тридесет секунди още два, още по-силни. И това беше всичко. Свърши точно в 10 часа и 32 минути.

— Чухте ли някакви тежки автомобили след втората голяма експлозия?

— Не чух нищо освен това, което ви казах. Вятърът малко остана да ме отнесе из планините, въобще имах късмет, че изобщо чух нещо. Преценявам, че дойде от северозапад, вероятно на две или три мили. Искам да кажа, че не беше съвсем близо. Станах и отворих прозореца, за да чувам по-добре.

— Сигурен ли сте за времето?

— Всяка неделя настройвам часовника по сигнала от Гринуич по радиото.

Айзък изключи магнитофона.

— Имаме си ушечуец — каза Хардистан.

— Засякъл е точното време. Пет минути, сър. Тук са действали истински професионалисти.

Хардистан кимна.

— Доведох петима души — каза Айзък. — Веднага започнахме да снимаме зоната на престъплението с полароиди и видеокамери, но апаратурата замръзва и човек не може да стои прекалено дълго отвън. След два часа цялото място ще е покрито с поне десет сантиметра сняг. А с него ще кажем сбогом на всички физически доказателства.

— Страхувам се, че е така. Опитваме се да каталогизираме всичко, което открием. Няма останали следи, за които да се заловим. Изобилие от гилзи. И това, което е останало от двата ровъра. — Айзък стана. — Елате навън да ви покажа нещо. Направо няма да повярвате на очите си.

Униформеният пазач от секретните служби на входа на Белия дом отдаде чест, когато видя кой е на задната седалка на лимузината.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор.

— Добро утро, Чет.

Колата се насочи към входа на западното крило на Белия дом, спря, агентът от охраната изскочи и отвори вратата. Генералният прокурор се измъкна от колата, изля останалото кафе от чашата, извади хартиена салфетка от чантата си, напъха я в чашата и я остави на пода отзад в автомобила. Пазачът проследи познатия му вече ритуал с кафето и задържа погледа си върху нея, докато тя се приближаваше към него. Беше красива жена, малко над метър и шейсет, с тъмнокестенява коса и кафяви очи, облечена елегантно в сив вълнен костюм, с тъмносин шал около шията. Без връхна дреха. Той се изпъна мирно и каза:

— Добро утро, госпожо.

— Добро утро, Ед — каза тя, като размаха пропуска си.

— Кой е дошъл до този момент?

— Вие сте първа — отвърна той, отваряйки й вратата.

— Добре — каза тя и намигна, докато влизаше в асансьора за първия етаж, където чакаше Хукър. Лицето му бе мрачно както винаги. Съветникът по националната сигурност никога не се усмихваше. Беше с тъмносин костюм, бяла риза и виненочервена вратовръзка. И както винаги имаше вид на буден от часове.

— Кафе и пасти — каза той, докато я въвеждаше в Овалния кабинет. — Той ще дойде всяка минута.

— Не можеш ли да ми кажеш поне нещичко? — помоли тя.

— Нека оставим това на президента.

— Кой още ще дойде?

— Обичайният състав.

— Ти си направо самото изобилие от информация тази сутрин. — Тя отиде до сребърния сервиз, наля си кафе, взе си курабийка със сладко от кайсии и седна на дивана.

Минута по-късно в кабинета се втурна Лорънс Пенингтън. Беше висок грубоват мъж със силен загар и късо подстригана сивееща коса над лице на ястреб. Белегът от дясната му вежда до челюстта го правеше още по-страшен. Всички в страната знаеха, че бе получил раната си в ръкопашен бой с виетнамски партизани, бой, който му бе донесъл Сребърна звезда и Пурпурно сърце. Знаеше се също, че Пенингтън е завършил с отличие военната академия Уест Пойнт, че е герой от Корея и Виетнам, командващ генерал от войната в Залива, станал главнокомандващ армията и пенсиониран с пет звезди, след което бе избрал да се кандидатира за президент. Съвършеният президент — военен герой с грубоват външен вид. Беше избран с огромно превъзходство, но завистливите конгресмени, доминирани от политическите му врагове, бяха саботирали програмите му и го бяха направили за смях поради липсата му на опит в битките с Капитолия. Сега, две години след като бе заел президентското кресло, той беше разбит така, както никога не бе разбиван на бойното поле.

Беше облечен в сив анцуг и бели маратонки и гледаше на кръв.

— Добро утро, господин президент — каза Кастен и стана.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор — кимна той. — Съжалявам, че ви вдигнах толкова рано. И ме извинете за неглижето, надявам се да потичам малко след съвещанието.

Той измъкна кутия диетична кола от една кофа с лед, дръпна капачката и отпи. Тя добре съзнаваше, че сега едва ли е моментът да задава най-вълнуващия я въпрос. Той щеше да й каже каквото трябва, когато станеше готов.

— Работният персонал на Белия дом още не е станал — изръмжа той. — Сигурен съм обаче, че ще справим и без тях. Хари, Уейн и Уендъл ще дойдат всяка минута.