Владетелят на Ада

— Десет минути — каза водачът, изключи уоки-токито и го подаде на мъжа до себе си, после измъкна пистолета си и вкара патрон в цевта. Дочу щракането на останалите автоматични оръжия в мрака. Стоеше неподвижен, хладнокръвен и студен като бурята.

След няколко минути дочу грохота на приближаващия острия завой конвой. Изправи се и се втренчи между дърветата, видя светлините на трите автомобила само на двадесетина метра.

— Ракетомети, готови — прошепна той в уоки-токито.

Изчака първата кола да навлезе в прохода, после пак натисна бутона на уоки-токито.

— Три, две, едно…

Двамата мъже стреляха едновременно с ракетометите си в първата и третата кола.

Сержантът и ефрейторът бяха зашеметени от ослепителния блясък, който изригна от мрака и се стовари странично върху челната кола. Кабината избухна и изхвърли водача с главата напред на пътя. Другите трима войници бяха разкъсани от нажежените парчета метал, разлетели се при взрива. В огледалото за обратно виждане — само за миг — сержантът видя, че задната машина също е поразена и избухва в пламъци.

— Боже Господи! — изрева той и скочи с два крака върху спирачките.

От мрака изникнаха двама мъже в камуфлажни костюми и скочиха върху страничните стъпала на камиона. Сержантът се загледа в ужас в белите скиорски маски и видя пистолетите в ръцете на двамата нападатели миг преди те да стрелят през страничните стъкла.

— Готово — изрева единият от нападателите. След секунди двата трупа бяха извлечени от кабината и единият нападател скочи зад кормилото на огромния автомобил.

— Готови за тръгване — изрева той в уоки-токито си.

Водачът погледна часовника си. Две минути.

Отлично.

В мрака се чуваха звуци на затваряни ципове.

Водачът закрачи покрай редицата трупове — всички бяха напъхани в яркозелени найлонови чували, циповете бяха вдигнати.

Освен един. Един от облечените в бяло нападатели вдигна глава и каза:

— Още е жив, сър.

Водачът се приведе, стреля в челото на умиращия мъж и изръмжа:

— Закопчей го.

По пътя дойдоха три джипа и облечените в бяло нападатели се качиха в тях. Водачът се качи последен. Отново погледна часовника си.

Четири минути. Перфектно. Извади от джоба си портативен радиопредавател, натисна бутона „Готов“, и после бутона „Огън“.

Зад него, високо в скалите, четвърт килограм взрив С-4 откърти голям къс скала, който се затъркаля надолу. Снегът над скалата също се срути и полетя след отронената скала. С рев и ръмжене лавината връхлетя северната страна на прохода и затрупа пътя.

И последният джип се стрелна през южния край на прохода. Водачът задейства втория взрив. Беше два пъти по-силен от първия и лавините бяха и от двете страни.

Водачът провери луминесциращия циферблат на часовника си.

Пет минути.

Снежната вихрушка погълна отвлечения конвой.

6.

13 януари, 4 часът и 35 минути, източно стандартно време

Събуди я телефонът. Нощното й шкафче беше умело подредено: лампа с бутон, лесен за достигане и включване; цифров будилник, така че веднага да вижда колко е часът; осигурен срещу подслушване портативен телефон с гореща линия, която я свързваше директно с Белия дом. Първото прозвъняване още не беше свършило, когато Мардж Кастен вече беше грабнала слушалката, поглеждайки в същото време зеления циферблат на будилника: 4 часът и 36 минути. Не вещаеше нищо добро.

— Кастен слуша.

— Госпожо генерален прокурор, обажда се Клод Хукър. Президентът иска да свика съвещание колкото е възможно по-скоро. Колко бързо можете да стигнете тук?

— След двадесет минути. Какво става, Клод?

— Не знам, но е много развълнуван.

— Охо!

— Лимузината ви вече е на път към вас.

— Благодаря.

Кастен беше добре организирана. Всичко беше подготвено преди да си легне, точно в случай че позвъни прекият телефон, както често се случваше. Дрехите й бяха готови за скачане в тях, куфарчето също, кафемашината — и тя. Мардж Кастен наметна халата си, забърза в кухнята, включи кафемашината, после взе един бърз душ.

Можеше да е станало всичко. Някой можеше да е починал. Някой член на кабинета, може би. Или може би съдия от Върховния съд. Не. Това едва ли би го развълнувало до такава степен. Значи някаква криза. Каквото и да беше, само след минути щеше да го научи.

Бързо се облече, сипа лъжичка захар в пластмасовата чашка с кафе, отпи глътка, после отиде в спалнята, извади 9-милиметровия си „Глок“ от кобура, закрепен под плота на нощното шкафче, и го пъхна в чантата си.

Обличането, душът и излизането й отнеха девет минути. Лимузината чакаше. Десет минути до Белия дом.

Блъскан от вятъра, хеликоптерът се спусна в долината Битъррут на тридесетина метра над реката, лъчите на двата му мощни прожектора едва успяваха да пробият виелицата. Пилотът се приведе напред и се взря през предното стъкло. Беше едър мъж, грубоват, с яки ръце и набола брада.

— Имате късмет, господин Хардистан — изсумтя той. — Каквото и да е станало в Изгубената следа, няма къде да избяга, поне докато не отмине зимата.