Владетелят на Ада

— Добре. Аз ще поема по високата страна покрай прохода. Може да ударя някой елен.

— Ще се срещнем на Уидоу Пийк. — Бащата се изсмя.

— Дръж си очите на четири за рейнджъри — и гледай да не ме гръмнеш.

— Взе ми думите от устата.

— Доста си нахакан за шестнадесетгодишен.

— Да. — Младежът се изсмя и включи на скорост, като изви машината настрани, засипа със снежен гейзер баща си и пое нагоре по стръмния склон към билото с боровата гора.

Бащата пое надлъжно по склона. Наклонът беше толкова стръмен, че трябваше да държи здраво кормилото, за да не позволи на машината да се плъзне надолу. Караше покрай долния край на гората, като изкусно заобикаляше отделните дървета. После закова снегохода пред една урва. На стотина метра под него беше първият завой на пътя. Мъжът действаше бързо. Първо завърза едно дебело въже около един бор и го спусна надолу в урвата. Извади един малък квадратен пакет от една от чантите в машината, пъхна го в джоба на якето си, после се спусна по въжето. Плъзна се на петнадесетина метра надолу, като внимателно оглеждаше повърхността на скалата, и в един момент застопори до една плоска ниша. Пакетът беше обвит в мушама и напъхан в пластмасов плик. Той внимателно го напъха в нишата, след което измъкна тръбичка, дълга десетина сантиметра, от другия си джоб, и я мушна в пакета. После се изтегли нагоре по скалата.

Синът му го чакаше на Уидоу Пийк — южният край на планината, където гората свършваше до гола скала.

— Видя ли нещо? — попита младежът.

Баща му поклати глава.

— Не мисля, че там може да има жив човек. Прекалено студено е.

— Не можах да зърна дори и заешка следа.

— Да се прибираме.

Бащата извъртя снегохода си и пое през дърветата. Синът му го следваше. Бяха преминали почти цялата борова гора, когато възрастният мъж внезапно вдигна ръка, забави, после спря и скочи в снега. Синът му го последва.

— Какво… — започна синът му, но бащата вдигна показалец до устните си, протегна ръка към кожения калъф на пушката си и измъкна оръжието. Пушката беше със заглушител. Той пропълзя шест-седем метра по снега, спря зад едно паднало дърво, внимателно вдигна пушката върху дънера, прикладва и погледна в телескопичния прицел. На четиристотин метра от тях от една група дървета изскочи друг снегоход.

Момчето извади бинокъла си, взря се във фигурата, после допълзя до баща си.

— Какво правиш, тате? Та това е Флойд.

— Тихо — изръмжа баща му.

Момчето приближи плътно глава до ухото му и прошепна:

— Флойд няма да ни създаде проблеми.

Бащата разпозна емблемата на Горската служба на снегохода и цифрата 6 над нея. Чип имаше право, това беше Флойд Трейси. Той намести кръста на прицела точно върху сърцето на рейнджъра. Ръката му леко се напрегна, обирайки мекия спусък.

— Какво правиш, тате? — зашепна трескаво синът му.

— Той е наш приятел, той знае, че не сме бракониери.

Устата на момчето пресъхна. То следеше как дулото на пушката се мести бавно подир рейнджъра, който се разтъпкваше в снега и оглеждаше планините с бинокъла си.

Бащата трескаво размишляваше: „Ако ни види, да го убия ли? И какво ще правя после с трупа? Какво ще кажа на Чип?“

Синът му го подбутна с лакът.

— Виж наляво ония дървета към ръба. Натам гледа.

Бащата насочи прицела на север. Потънал до колене в снега, един огромен елен хрупкаше ниските клони на една елха и въртеше уши.

— Красавец — прошепна бащата, извъртя пушката пак към Флойд и го заследи през телескопичния прицел. „Хайде, пич, върви си“ — примоли се той наум.

Рейнджърът огледа за последен път планините през бинокъла, после се качи в снегохода си и отпраши на север. Еленът, стреснат от звука, хукна през снега нагоре по склона. Момчето се извъртя на лакът до баща си и попита:

— Какво стана?

Баща му не отговори, изправи се на колене, хвърли още един поглед надолу и каза:

— Добре, отиде си.

— Защо се беше прицелил във Флойд?

Баща му напъха пушката в калъфа.

— Нали веднъж ми каза никога да не насочвам пушката срещу нищо, освен ако нямам намерение да го застрелям? — продължи момчето.

— По дяволите, просто се забавлявах, Чип. Упражненията поддържат формата.

— Спомняш ли си когато ме хвана, че се целя в една от кокошките на Хендерсън? Беше същият ден, когато ми подари първата ми пушка — и ти я заключи две седмици. Това ми каза тогава: „Никога да не насочваш пушката срещу каквото и да било, освен ако не мислиш да го застреляш.“

— Това беше преди цели четири години, Чип. Ама че памет имаш!

— Някои неща не се забравят.

— И ще ми вземеш ли сега моята пушка? — пошегува се баща му.

Момчето се замисли за момент.

— Още не съм достатъчно голям. Може би догодина.

Разсмяха се, изправиха се и изтръскаха снега от дрехите си.

— Да ти кажа, не е зле да проследим този елен и да се пробваш.

— Само един изстрел. Ако не улуча, ще го оставя.

— Тогава се прицели добре.

— По-добре първо да го открием — каза момчето.

— Аз ще тръгна подир него и ще го подкарам нагоре към теб. Сложи заглушителя, защото иначе някоя лавина като нищо може да ни погребе живи.