Владетелят на Ада

„Хамли“ и „Ървинг“, чудесно.

Погледна часовника и започна да набира пак. И изведнъж чу как вратата на тоалетната се отваря и затаи дъх.

— Добре ли си, момчето ми? — повика диспечерът.

Раменете на Бейлър се отпуснаха облекчено.

— Горе-долу.

Въведе „720… end“ и безшумно притвори капака.

— Тъкмо си мислех да извикам заместник, ако не се чувстваш добре.

Бейлър откачи модема и клетъчния телефон и ги напъха в джобовете си.

— Знаеш ли, май бисквитите свършиха добра работа, Пач. Вече съм наред.

— Три милиона в новички хрускави двайсетарки, петдесетарки и стотачки, господин Росарио — заяви ухилено диспечерът. — Само подпиши ей тук.

— Защо ли всеки път съм все аз? — въздъхна Росарио.

— Привилегия на властта, капитан Росарио. Ти си шефът, повелителят на три цяло и три десети милиона. Човекът, отговорен за разнасянето на този прелестен товар… — той вдигна един пакет стотачки, поднесе го под носа си и го помириса с блажена физиономия. — … в „Уест Коуст Туул енд Дай“ и трите банки филиали на полуострова. — Пусна пакета в чувала. — Приятен ден, аверче.

— Да ти го начукам, Пач.

Диспечерът се изсмя и се върна в оперативната зала. Двамата пазачи, Соломон и Уелдън, се покатериха в стоманеното отделение на бронираната машина.

— Ама тук си е направо фурна — възкликна Соломон.

— Ще включа климатика — обади се шофьорът. — Дръжте си очите на четири, момчета.

— Винаги си ги държим — отвърна Уелдън, докато Росарио затръшваше тежките стоманени врати зад тях.

Двамата пазачи заключиха и блокираха вратите, след което се отпуснаха на коравата пейка до стената. Соломон жадно засмука ледена вода от термоса си. Уелдън както винаги отвори на страницата с кръстословицата от „Поуст Интелиджънсър“, сгъна внимателно вестника и го сложи на коляното си.

Росарио се качи в кабината и хлопна тежката врата. Бейлър вече се бе закопчал на седалката на стрелеца. Мощният двигател изръмжа под тях. Росарио включи радиовръзката.

— Заключено и натоварено — произнесе той и Бейлър натисна бутона, който задействаше системата, блокираща кабината.

— Как е стомахът?

— Добре е — отвърна Бейлър, докато измъкваше плика с маршрута и го отваряше.

— За какво са всичките тия игри на война? — попита Росарио. — Тоя тип току-що избърбори на всеослушание целия шибан списък на доставките. Чудя се само защо не се обади на някой журналист от сутрешния ефир, та да го чуе и половината страна. — Той дръпна микрофона и натисна бутона с палец.

— Хей, ти, събуди ли си вече, как ти беше името?

— Седя и не отделям очи от телефона в очакване на обаждането ви, госин капитан.

— Всичко е качено и блокиращите системи са задействани. Отвори Небесните порти.

— Каква е кодовата дума?

Росарио въздъхна. Тоя стар изкуфелник…

— Паролата е „Моят задник“.

Диспечерът се изсмя.

— Приятно пътуване.

Тежките стоманени врати се разтвориха със стържене. Росарио погледна часовника си.

— 6 и 31 по моя.

— Точно.

— Ще ти се обадя от контролен пункт 1.

— Аз ще ти се обадя пръв.

Той беше добър диспечер. Щеше да ги контролира по маршрута на всеки пет или шест минути, макар правилникът да изискваше проверки на десет минути в добавка към обичайните обаждания, които те трябваше да правят при преминаването през обозначените контролни пунктове по маршрута.

Росарио изведе автомобила от подземния гараж. През това време Бейлър проверяваше червената линия, обозначаваща маршрута им.

— Излез на 520 и после поеми по 405, оттам на юг — каза той.

— По 405 и на юг — повтори Росарио.

Бейлър започваше да се изнервя. Наближаваха повратната точка, а диспечерът мълчеше вече от седем минути. Бяха на две минути от „Хамли“ и „Ървинг“.

— Мини още един квартал и завий надясно към „Хамли“ — каза Бейлър.

— Какво му става на Пач? Нали той ни води по целия град.

— Той е параноик.

— По-добре да сме на някое оживено междущатско шосе, отколкото в тия запустели улици.

— По това време този квартал със складовете е съвсем пуст, Роси. Само на десет минути сме от първата доставка.

— Вече двайсет и две минути се разкарваме и не съм видял някой да ни хвърля око. И слава Богу де!

— Нали знаеш, то става веднъж.

Жужащият глас на диспечера прекъсна разговора им.

— Липсвам ли ви? — запита той.

— О, да — простена театрално Росарио. — Тъкмо си бършех сълзите.

— В седем и двайсет и пет трябва да сте точно пред „Уест Коуст Туул енд Дай“, точно по график.

— Винаги сме перфектни, Пач — каза Росарио.

Наближаваха складовете на компанията „Ървинг“.

— Тук правим завой — избъбри Бейлър.

— Ще ти се обадя, когато стигнем.

— Аз ще ти се обадя пръв.

— Да ти го начукам.

— Мерси, подобно.

Бейлър посочи през стъклото.

— Наляво на следващата пресечка.

— Окей.

Росарио зави покрай складовете на „Ървинг“. Сградите с три и четириетажни складови помещения се простираха от двете страни на улицата, съвсем пусти в тези ранни часове.

— Зад нас се влачи някакъв бледосин микробус — обади се внезапно Уелдън по вътрешната връзка.

— Следи ли ни? — попита Росарио, като погледна в страничното огледало.

— Паркира.

— Виждам го. Изглежда ми доста безопасен, но все пак го дръж под око.

— Ясно.