Владетелят на Ада

— Ще подправя подписа ти — каза тя и взе сметката.

— Мога да те арестувам за това, да знаеш.

— Само ще си изгубиш времето — отвърна тя, докато се подписваше. — Имам на разположение най-жестокия адвокат на света.

Момчето излезе.

— Жесток, а?

— Но любим.

— Дай да похапнем, а?

— Да, яйцата по бенедиктински са направо ужасни, когато изстинат.

Той се изправи и се напъха в копринените бикини.

— Какво ще кажеш? — започна да се пъчи, заемайки възможно най хомо пози.

— Мисля, че папараците ще дават мило и драго само да те щракнат.

Той дръпна два стола до масата и седнаха да се хранят.

— Направо умирах от глад — призна си тя.

— А на мен още ми се ебе.

— Мартин, на теб винаги ти се ебе.

— Я виж ти от чия уста го чувам.

Тя се изкикоти и отпи от портокаловия сок.

— Какво ли ще правя след месец? — замислено каза Вейл. — Дойде ли ноември и оставам без работа.

— Все ще измислиш нещо.

— Нищо не съм измислил до този момент. Нищо сериозно, искам да кажа. Мислех си дали да не напиша книга. Или пък да преподавам в юридическия факултет в Чикаго. Нищо обаче не ми звучи интересно. Трудно ще се намери нещо, дето да надхвърли този случай.

— Какво ще кажеш за частна практика? Можеш да си основеш фирма. Имаш си и хора като Наоми, Шана, Дърм и Майер. Абел не иска да се пенсионира, и него като тебе все нещо го гложди. Както впрочем и всички останали.

— Разговаряли сме на тази тема, но никой не иска да се връща от другата страна на адвокатската скамейка.

— Защо не си вземем отпуск? Имам един прозорец след тая работа, дето я свърших в Германия. Можем да се скрием във вилата, само двамата. Това е най-хубавото време от годината.

Телефонът иззвъня.

— О, мамичката му! — изруга тя.

Той вдигна слушалката и слуша в продължение на минута, после каза:

— Тръгвам. — И затвори.

— Значи присъдата е произнесена? — каза тя.

— След тридесет минути.

Тя въздъхна.

— Толкова път да бия чак от Германия и да не мога да закуся.

— Трябва да взема душ.

— Не, без мен не можеш.

— Имам само тридесет минути.

— Голям праз като имаш само тридесет минути. Нали каза, че Шана и Дърмот ще се погрижат за подробностите.

Джейн седна на първия ред точно зад него, пресегна се през преградата, която разделяше зрителите от участниците, и нежно го стисна за лакътя. Вейл дори и не трепна.

Съдебните заседатели заеха местата си.

Съдийката Робъртс ги огледа и се усмихна.

— Добро утро, дами и господа, подготвихте ли вече присъдата си?

— Да, ваша чест — отговори старшият съдебен заседател, жена към петдесетте, с посребрена коса и приятна усмивка.

— И каква е тя?

Съдебната метла бе помела здраво. Виновен. Виновен. Виновен. Виновен. Виновен. И така нататък. Истинската победа дойде когато съдията прочете присъдите и глобите.

„Уестърн Пълп енд Пейпър“, „Атлас Кемикъл“ и „Лейксайд“: всяка компания трябваше да заплати по тридесет милиона долара.

„Уестърн“ и „Атлас“ получиха заповеди да прекратят дейността си, докато успеят да докажат, че работят съгласно стандартите на Закона за опазване на околната среда.

Лейси, Смит и Гросман получиха присъди от две до пет години.

Четиримата посредници получиха от пет до десет години.

Херман Крамър получи условна присъда и труд в полза на общината.

Шана и Дърмот проведоха пресконференцията.

Джейн и Мартин се върнаха в хотела — в леглото.

Валери Азимур така и не успя да интервюира Вейл.

3.

9 септември

Джони Бейлър седеше в затъмнената си кола, с цигара, укрита в шепата, и наблюдаваше нощното хранилище на сиатълската „Банка и Тръст“. Беше спрял от другата страна на улицата, в паркинга на една денонощна закусвалня. Никой не му бе обърнал никакво внимание. Никой не знаеше, че вече е дошъл и е до закусвалнята. Той изчака, докато улицата опустее, и подкара напречно през платното, спря до банката, протегна ръка, отвори стоманения процеп и пусна плика в хранилището. Беше с ръкавици. После потегли.

Докато се отдалечаваше, погледна в огледалото за обратно виждане. Никой не го следеше. Дотук добре.

Половин час по-късно диспечерът във фирмата за бронирани превози „Пасифик“ видя познатия червен „Камаро“ да минава през главния портал. Джони Бейлър слезе от автомобила, отвори багажника, извади един въдичарски прът и рибарско кошче и тръгна към тежката стоманена врата. Предупредителният звънец прониза цялата сграда. Бейлър се приведе до камерата и каза:

— Хей, Пач, събуди се.

— Чух те, чух те — отвърна диспечерът, поглеждайки часовника си. Беше малко след три. — Какво правиш тук толкова рано?

— Нещо не ме хваща сън. Изобщо не съм лягал. Реших, че е по-добре направо да дойда на работа, вместо да се разкарвам до къщи и обратно.

— За какво ти е тази въдица? Тая нощ тук нещо не кълве.

Диспечерът натисна един бутон — вратата се отвори с жужене — и проследи Бейлър по коридора на редицата обзорни монитори.

— Ще ходя на риба — заяви Бейлър, докато първата врата се затваряше след него и той крачеше към втората в тесния брониран и натъпкан с видеокамери и микрофони коридор. — А пък е малко рисковано да си оставям такъмите в колата.

Диспечерът натисна поредния бутон и вратите на асансьора безшумно се отвориха.