Владетелят на Ада

„Какво става, по дяволите?“ — помисли Вейл.

Крамър не погледна към Вейл, докато заемаше мястото си. Джармън, мазен млад нюйоркчанин в костюм на Армани, не си губеше времето. След предварителните въпроси: кой, какво, защо, той започна разпита си с най-болезнения въпрос.

— Господин Крамър, в качеството си на областен администратор, някога отклонявали ли сте съзнателно или злоупотребявали със средства в нарушение на раздел 2365 от щатския кодекс?

— Отказвам да отговарям на този въпрос на основание на това, че той може да се използва в моя вреда.

Вейл остана като попарен. Тъпото копеле не спазваше уговорката им. Той злобно се втренчи в Крамър, но свидетелят упорито гледаше пред себе си, докато рецитираше отговорите на следващите дванайсет въпроса.

— Отказвам да отговарям на този въпрос на основание на това, че той може да се използва в моя вреда.

Но още преди да прозвучи и последният отказ на Крамър, Вейл вече знаеше какво да направи.

— Нямам повече въпроси, ваша чест — заяви Джармън.

— Господин Вейл? — обърна се към него съдийката.

Вейл погледна часовника си. Беше 4:55. Той се изправи.

— Ваша чест, в момента нямам въпроси.

В залата се разнесе шум на недоволство, най-вече от групата на гражданите, които бяха изминали 120 мили от окръг Гранд, за да присъстват на процеса.

— Все пак настоявам господин Крамър да остане в ареста.

— Възразявам — реагира мигновено Джармън. — Господин Крамър е тук, готов да свидетелства веднага. Ако господин Вейл няма въпроси в този момент, господин Крамър трябва да бъде освободен.

— Ваша чест, вече е пет часът. Моля ви само за една отсрочка до утре сутринта, когато можем да започнем на свежи глави.

Съдийката Патриша Робъртс, красива жена с язвително чувство за хумор и вродено чувство за справедливост, се замисли за момент.

— Съвсем логична молба. Напомням на съдебния състав да не обсъжда този случай. Господин Крамър, очаквам утре да ви видя свеж рано сутринта. Съдът се оттегля до девет часа утре сутринта.

Тя удари звънеца и стана.

— Мислиш ли, че е казал всичко на Джармън? — попита Шана.

— Не. Мисля, че Джармън си въобразява, че е надхитрил всички. Крамър просто направи онова, което са му казали.

— Но защо му е на Джармън да прави това?

— Това е първият му изстрел. С него иска да ни каже, че играта ни със свидетелите му няма да стане.

— И какво ще правим сега? — попита Флахърти. — Крамър ни е нужен, за да нахлузим примката върху вратовете на „Лейксайд“ и Уорън Смит.

— Ще ги надхитрим — отговори Вейл.

В този момент Джармън повтаряше пледоарията си на предните стъпала на съда и представителите на масмедиите направо попиваха всяка негова дума. Вейл, Парвър и Флахърти напуснаха съдебната зала през входа за затворниците и се изнизаха през една странична врата. Абел Стенър ги чакаше в колата.

— Абел, имам една малка задача за теб — каза Вейл.

Крамър беше в залата за свидетелите малко преди девет. Беше страшно изнервен. Вейл щеше да се нахвърли върху него и той го съзнаваше напълно. По дяволите, той просто правеше онова, което му беше казал Джармън — позоваваше се на Петата поправка на конституцията при всички въпроси на Джармън.

— Но всички ще приемат, че аз съм виновен — бе изскимтял Крамър, когато Джармън му бе наредил да го направи.

— И какво от това? — бе отговорил Джармън. — Не могат да ти направят абсолютно нищо. Просто ме слушай и изпълнявай онова, което ти казвам, и не се тревожи за нищо.

Крамър обаче се тревожеше. Дали не беше затръшнал вратата, която му беше открехнал Вейл?

Точно в девет часа вратата на залата се отвори и Абел Стенър влезе. Огледа се и после въведе Джими Фокс Доктора.

Крамър подскочи на стола си. Устните му се разтрепериха. Стенър поведе окования Фокс към него и му нареди да седне. Фокс седна и се втренчи безизразно в отсрещната стена.

Крамър целият се тресеше. Чу как съдийката влезе в съдебната зала, чу я как натисна звънеца си. В следващия момент страховитият му съсед се извърна и заби в него бледосините си ледени очи.

— Отдавна не сме се виждали, Херман — проговори той дрезгаво, след което отново заби поглед в стената.

Съдебният служител отвори вратата на свидетелската зала.

— Господин Крамър, ваш ред е.

Крамър се изправи. Трепереше, докато изтриваше потта от дланите си в панталоните. Докато излизаше от залата, чу за втори път гласа на Фокс.

— Много внимавай, Херман.

— Добро утро, господин Крамър, надявам се, че сте отпочинали през нощта — започна Вейл.

— Наред съм.

— Добре, тогава можем да започваме.

— Да, сър.

— Доколкото си спомням, вчера вие се позовахте на Петата поправка от конституцията при отговорите и на тринадесетте въпроса. Така ли е?

— Да.

— Сега, след като сте имали възможността да го обмислите, може би можем да започнем отначало.

Той се изправи точно пред Крамър, с ръце в джобовете, спокоен и отпуснат.

— В кой колеж сте учили, Херман? Мога ли да ви наричам Херман?

— Да. Разбира се. Учил съм в университета в Илинойс.

— Завършихте ли го?

— Дипломирах се със специалност бизнес администрация.

— Вие сте били пети по успех в курса си, нали?

— Да, така беше.

— Дипломирали сте се магна кум лауде.

— Да.