Владетелят на Ада

— Да не те е страх, че някой може да пребърка колата ти в тая стоманена крепост?

Изчака, докато Бейлър влезе в асансьора, и го задейства. Докато слизаше към подземния център, Бейлър вдигна глава към видеокамерата и й се изплези. Вратите на асансьора безшумно се разтвориха; пред него беше поредната врата. Той прокара картата си за самоличност през един процеп и изчака диспечера да освободи бравата. Бейлър пристъпи в комуникационния център, мина покрай съблекалнята с шкафчетата за дрехи, тоалетната и банята, кухнята, към полукръга от бронирано стъкло, което осигуряваше на диспечера пълен обзор на гаража и двата входа към него. Монитори опасваха една от стените на стаята, а електронното табло пред него му даваше достъп до цялото радиооборудване и всички наблюдателни камери.

Набитият възрастен мъж се извъртя на въртящия се стол и огледа младежа.

— Сякаш котка те е драла цяла нощ — забеляза той и се изкикоти. — Едно ви е на ума на вас, младите пичове.

— Малко попрекалих с мексиканската ракия — простена Бейлър.

— А сеньоритите?

Бейлър се ухили овчедушно.

— И с тях.

— Отмъщението на Монтесума…

— Надявам се само да удържа, докато стоварим първата пратка.

— Първият курс е четиридесет и пет минути по-рано от обикновеното.

— Проклятие!

— Почакай до пет, преди да удариш картона. Знаеш колко са нервни на тема извънредно работно време — каза диспечерът. — Тази сутрин има хубав филм в ранното шоу. Сипи си кафе. Току-що го направих.

— Да не ме бъзикаш? Една чаша кафе и после трябва да викаш градската служба по чистотата. Отивам да си сменя дрехите.

Бейлър отиде до шкафчето, набра шифъра си, извади униформата си, окачи закачалката на дръжката на съседното шкафче и пъхна въдичарския прът и кошчето в дъното на своето. След това облече униформата си: черни панталони, бяла риза, черна вратовръзка с хлабав възел, черно кожено яке с емблемата на компанията над левия нагръден джоб. Окачи якето и панталоните си в шкафчето. После коленичи, отвори рибарското кошче и измъкна кутия със стръв. Под нея имаше един миникомпютър Psion Зс — черна кутия с размери 15х8х2 см, минимодем — овална тръба, дълга само 13 см с прикрепен телефонен кабел, и клетъчен телефон. Пъхна компютъра в единия джоб на якето си, модема в другия, а клетъчния телефон в задния джоб на панталоните. Прибра кутията със стръвта, затвори кошчето, заключи шкафчето и се върна по коридора в кухнята. Без да включва светлината, се изтегна на дивана, като се настани така, че да вижда диспечера, който бе вперил очи в екрана на телевизора в ъгъла.

Но не наблюдаваше диспечера. Очите му бяха приковани върху горното дясно чекмедже на диспечерското бюро, във връзката ключове в ключалката.

„Той е направил маршрута. Знае, че първата доставка е с четиридесет и пет минути по-рано, така че той е направил маршрута. И ще остави ключовете на чекмеджето, винаги прави така.“

Дотук добре.

След петнадесет минути филмът свърши, диспечерът се изправи и се протегна, сви юмруци, опря ги в кръста си и се разкърши. После тръгна по коридора. Бейлър изглеждаше заспал, дори пухтеше. Диспечерът го обичаше — Бейлър беше бивш морски пехотинец, ранен в операция „Пустинна буря“.

Беше истински герой ветеран, обичаше веселията до полуда, винаги беше точен и в добро настроение. Диспечерът се запъти към кухничката.

Бейлър безшумно се изтърколи от кушетката и се плъзна в коридора точно в момента, в който диспечерът прекрачваше в нишата. Бейлър мигновено се придвижи в оперативната зала и отвори чекмеджето. Картите бяха там.

Чуваше как диспечерът трака с чашите за кафе.

Бейлър измъкна разграфения целулоиден лист от джоба си.

Диспечерът вече изплакваше чашите.

Бейлър наложи прозрачната мрежа върху картата и проследи маршрута с пръст, с другата си ръка трескаво драскаше координатите върху листче хартия.

Чу как вратичката на микровълновата фурна се захлопва. Диспечерът претопляше сандвича си.

Бейлър пъхна картата в чекмеджето, върна се на пръсти в стаичката за отдих и се отпусна на кушетката. След малко диспечерът мина обратно по коридора с кафето и затопления сандвич.

Бейлър изчака половин час и се присъедини към него.

— Как си?

— Трябва да ида до кенефа. Ако не се върна до половин час, викай Бърза помощ.

— Вземи някакво хапче — викна след него диспечерът, докато младежът отиваше към тоалетната.

— Хапнах няколко бисквити — отвърна Бейлър през рамо.

— По-добре да беше хруснал малко бял хляб. Хлябът попива всичките тия гадости в стомаха.

Бейлър влезе в безукорната белота на тоалетната, вмъкна се в една кабинка, затвори вратата и седна на тоалетната чиния. Извади компютъра и го отвори. Измъкна модема и пъхна жака му в страничното гнездо на компютъра. Накрая включи и клетъчния телефон в модема. Включи компютъра, набра един номер по телефона и когато модемът изписука, набра текста на клавиатурата.

— MOSES

— BULL RUSHES — беше отговорът.

— INPROG… 0101,6; Н301,6; Н3 01,2… F300,6; 0226,3… 1406,1; 0226,3… 1406,1; F304,0…

Той въведе координатите в компютъра и зачака. Измина минута и дойде обратното съобщение: f300-i406.

Пръстът на Бейлър проследи координатите.