Владетелят на Ада

— Аз… окей… ще ви се обадя само след секунди — каза той и затвори. Седна в леглото и затърка очите си. Джейн се обърна и попита сънено:

— Кой беше?

— Маргарет Кастен — каза той.

Очите й мигновено се ококориха.

— Маргарет Кастен?

— Така каза.

— Генералният прокурор на САЩ?

— Да — каза Вейл, откри номера от информацията и го набра върху клетъчния си телефон. — Трябва да я набера в Белия дом.

— Белия дом? Мартин, да не сънуваш? Защо ще ти се обажда в този час?

— Ще ти кажа след мин… Да, добро утро, обажда се Мартин Вейл. Казаха ми да позвъня… Благодаря ви… — Той захлупи слушалката с длан. — Мисля, че наистина е тя. Централата на Белия дом се обади, а те са… Добро утро, обажда се Мартин Вейл.

— Обичам предпазливите мъже, господин Вейл — каза Мардж Кастен.

— Е, човек никога не може да бъде достатъчно предпазлив, нали?

Джейн направи физиономия при думите му, извъртя очи, поклати глава и зарови лице във възглавницата.

— Господин Вейл, ще бъда в Чикаго след около час и половина. Бих искала да разбера дали ще ви е приятно да ми направите компания на закуска?

— Закуска? След деветдесет минути?

— Съзнавам, че направо ви пришпорвам. Съжалявам много.

— Как да ви кажа, не мога да стигна до града за деветдесет минути, госпожо Кастен.

— Да, знам. Доколкото ми е известно, имате голям преден двор между вилата и езерото. Мога да ви изпратя един хеликоптер, да кажем, след час?

— Можете ли да ми кажете все пак за какво става дума?

— По-добре да не го правя по телефона. Имате ли някакви планове за деня?

— Госпожо Кастен, аз съм в отпуск. Единственото нещо, което правя сутрин, е да водя кучето си на разходка.

— Един час все ще ви стигне, нали? Ще имате време за една малка разходка с господин Магу.

— Добре. Благодаря ви, сър.

— Аз ви благодаря, сър. Ще се видим след час и половина.

Вейл затвори телефона.

— Е? — попита Венъбъл.

Вейл стана от леглото и нахлузи халата си.

— Тя беше, няма грешка.

— Мартин, ти я нарече „сър“.

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. — Тя зачака обяснение. — Е?

— Ще закусим в града. — Той тръгна към банята.

— Кога?

— След час и половина. Ще изпрати хеликоптер да ме вземе. Господи, какъв студ!

— Шега ли е това? Тук винаги е студено рано сутрин. Винаги ставам първа и включвам печката.

— О! Благодаря ти.

— Марти? Сериозно ли говориш?

— Да. Сигурно е не повече от десет градуса.

— Имам предвид за генералната прокурорка?

— Да. — Той се изправи, прекрачи кучето, което спеше на пода до него, и влезе в банята. Миг след това подаде глава и посочи кучето. — Това е хранена със специална кучешка храна чистокръвна бяла германска овчарка, далечен братовчед на вълка, който е най-умното животно на четири крака. Човек би си помислил, че телефонът ще го разбуди и ще го накара да излае един или два пъти, не е ли тъй?

— Че защо? Не му се налага да вдига слушалката.

— Не бях помислил от тази гледна точка.

Той пак се скри в банята и после пак подаде глава.

— Тя знае името му.

— Кой?

— Генералната прокурорка. Знае името на Магу.

— Нали е генерален прокурор, за Бога! ФБР работи за нея.

— О, ясно! От друга страна, може и да е някакъв майтап. Ще стана, ще се облека и този, който ме събуди, който и да е той, ще ми звънне в шест и ще ми каже: „Ама се върза, нали?“

— По-добре иди се изкъпи.

— Отивам де.

Тя стоеше до прозореца на кухнята, държеше чаша кафе и гледаше как Вейл и Магу си играят до езерото. Той никога не бе имал куче и определено посрещна скептично подаръка, който тя му направи за рождения ден — една десеткилограмова топка бяла козина с жълти очи и изключително остри уши. Сега двамата бяха неразделни. Кучето вече тежеше четиридесет килограма, беше на девет месеца и продължаваше да расте. Напомняше на призрак, докато тичаше между дърветата, с острите си уши, които се обръщаха към всеки звук, с вдигнатия нос, душещ утринния студен въздух. Тя чу Вейл да изсвирва, видя Магу рязко да се извръща и да хуква към него, след което и двамата се запътиха към затрупания със сняг двор на къщата.

Вейл се възхищаваше от постройката, както винаги правеше при завръщането си от разходката край езерото. Беше стара двуетажна селскостопанска постройка, която Джейн и архитектът бяха префасонирали в съвършен дом за бягство от цивилизацията. На първия етаж имаше спалня за гостите, която никой до този момент не бе използвал, и една огромна всекидневна, чийто свод се извисяваше чак до покрива. Имаше две камини — една във всекидневната и една в ъгъла на просторната кухня. На втория етаж спалнята им и банята на Джейн се намираха от едната страна на къщата, а офисът им — от другата. Стаите бяха свързани с мост над всекидневната. Вейл бе предпочел неговата баня да е в пряко съседство с кабинета му.

— Ама голям късметлия си! — каза Вейл на Магу, който пристъпваше редом с него и душеше земята. — Помисли си само каква сделка си опекъл. Имаш си превъзходна къща до езерото, голям апартамент в града, богата красива господарка. И мен.

Магу спря, провери обстойно една дупка в снега, после продължи.