Владетелят на Ада

Съветникът по националната сигурност заобиколи бюрото и застана зад него. Приведе се и зашепна в ухото на президента. Той винаги шепнеше, когато бяха само двамата — може би се боеше, че микрофоните могат да уловят думите му.

— Много коварен номер, генерале. Онази работа с РИКО.

— Е, и? — каза президентът, без да се обръща.

— Ако този човек не се справи…

— В политиката винаги има рискове, полковник.

— Но ако не успее да събере необходимите доказателства за съда…

— Не се тревожи за това, Клод, това си е проблем на Мардж Кастен.

— Ако се провали, това може да рикошира в нас при следващата кампания.

Президентът се извърна, изгледа Хукър и каза спокойно:

— Съзнавам рисковете.

— Той не е играч, господин президент. Този Вейл не дава пет пари за никакви правила.

— О, така ли? — изрече сухо президентът. — Тогава чуй ме добре какво ще ти кажа, Клод. Не му се бъркай в работата, но го дръж под око. След като си толкова загрижен, Вейл ще бъде твоя отговорност. Ти отговаряш за него.

Втора книга Човекът, който не спазваше никакви правила

За удостоения с чест безчестието е по-лошо и от смъртта.

Бхагавад Гита

8.

Хеликоптерът кацна меко в един отдалечен ъгъл на „О’Хеър“. Висок чернокож мъж, трийсетинагодишен, стоеше наблизо, с ръка, пъхната в джоба на подплатеното му с кожа яке. На яката си носеше значка. Вейл скочи от машината и докато тичаше приведен да се измъкне от обсега на въртящите се витла, мъжът го приближи и му подаде ръка.

— Господин Вейл?

— Да.

— Аз съм Роджър Нилсън, секретни служби. Последвайте ме, моля.

Високо над тях в стартовия команден пункт един мъж изучаваше небето с бинокъл. Той го обърна към хеликоптера, който току-що бе кацнал, и проследи Нилсън и Вейл, докато двамата крачеха към един бял Боинг 737. Самолетът беше с нарисуван американски флаг на опашката, а по фюзелажа му пишеше МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО НА СЪЕДИНЕНИТЕ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ.

— Извинете, но трябва да ви обискирам, сър — каза Нилсън. Вейл вдигна ръце и Нилсън сръчно го опипа за оръжие.

— Благодаря, сър. — Той кимна към стълбичката, където ги чакаше един по-млад мъж, нисичък и тъмнокос.

— Господин Вейл, аз съм Пол Силвърман — каза той. — Стюард. Моля, заповядайте. Генералният прокурор ще дойде след секунда, трябва да се обади по телефона.

Вейл се качи на борда на самолета. От лявата страна на вратата имаше нещо, което напомняше на миниатюрна комбинация от трапезария и зала за конференции, заемащи цялата ширина на самолета. Десет завинтени за пода стола обграждаха ебонитова маса. Телевизор с голям екран беше вграден в стената на залата, а една врата водеше към предната част на самолета. Отдясно имаше нещо, за което Вейл предположи, че трябва да е стая за отдих — голям диван, масичка за кафе и три фотьойла. Още един телевизор, по-малък, в момента включен на WWN, но с изключен звук.

— Кафе, сър? — попита стюардът.

— Направо ми взехте думите от устата — отвърна Вейл.

— Три лъжички захар и една сметана, нали?

Вейл вдигна изненадано поглед и кимна.

— Генералният прокурор си позволи да поръча закуската без вас. Пъпеш, яйца по бенедиктински и препечен ръжен хляб. Добре ли е, сър?

Вейл само продължи да кима. Знаеха името на кучето му, как обича да пие кафето си и любимата му закуска. Какво ли още знаеха, по дяволите?

— Настанете се удобно, сър.

— Благодаря, господин Силвърман.

— Моля ви да ме наричате Пол, сър.

Вейл седна на един от фотьойлите. Стюардът донесе кафето му в чашка от китайски порцелан. Вейл хвърли поглед към екрана на телевизора и разпозна Валери Азимур, журналистката, която се бе опитала да го интервюира по време на процеса за „Атлас-Уестърн“. Беше облечена с подплатена с кожа канадка, кожена шапка обрамчваше лицето й, дъхът й излизаше на пара. Беше застанала нейде на тъмно, гледаше сериозно и говореше в микрофона. Тъй като звукът беше изключен, той не можеше да разбере къде се намира и каква гадост разнищва, така че насочи вниманието си към вестника и прехвърли заглавията. Миг по-късно влезе генералният прокурор.

Маргарет Кастен беше малко по-ниска, отколкото си я беше представял Вейл, набита жена с прошарена черна коса и тъмнокафяви очи. Беше симпатична, не красива, добре поддържана жена, с бежов вълнен костюм и тъмнозелен шал. Усмихна му се, но той усети как очите й хладно го преценяват.

— Добро утро, господин Вейл — каза тя.

— Добро утро, госпожо генерален прокурор — отвърна той.

Ръкостискането й напомняше менгеме.

— Добре дошли на борда на ВПОЦ — каза тя.

— ВПОЦ?

— Въздушно-подвижен оперативен център. Не ме питайте откъде идват тия съкращения, вероятно някой първокурсник, дето си няма друга работа, се гордее с тях. Благодаря ви, че станахте с пукването на зората, за да ми направите компания. Надявам се, че ще си струва труда.

— Първо искам да видя как са приготвени тия яйца по бенедиктински, Ангажиментите после.

Тя се засмя и кимна.

— Напълно честно. Да видим как си живеят в министерството на правосъдието, а?