Владетелят на Ада

Една нощ по време на основното обучение Пенингтън забеляза високия младеж от западните щати да седи сам на стъпалата на щаба. Седна до него, извади пакет „Честърфийлд“, тръсна го и му предложи цигара.

— Благодаря, не пуша — каза Енгстрьом.

— Носталгията май те е награбила, а? — попита Пенингтън, докато си палеше цигарата.

— Не. Просто досега не бях попадал на толкова горещо място.

— Откъде си?

— Декстър, Уайоминг.

Пенингтън подсвирна.

— Доста далеч си от дома. Аз съм Лари Пенингтън, Арлингтън, Вирджиния — каза той и протегна ръка.

— Джош Енгстрьом.

— Да не си каубой? — попита весело Пенингтън.

— Ами — отвърна Енгстрьом. — Дори не съм се качвал на кон. Обаче съм разнасял вестници с велосипед.

— Едно лято разнасях „Сатърдей Ивнинг Поуст“ на абонати — исках да изкарам за велосипед. Голям глупак бях! В кои войски искаш да постъпиш?

— В танковия корпус — отвърна Енгстрьом.

— Танк искаш да караш значи. Не е лесна тая служба.

— Навремето си мечтаех как карам танк — проговори Енгстрьом, вперил поглед в звездите. — Като Патън. След като войната свърши, искам да остана в армията.

— Значи искаш да станеш кадрови офицер, а? И аз също.

— Да, искам да стана офицер. — Енгстрьом изгледа Пенингтън и срамежливо се усмихна. — Много ми се иска един ден да стана генерал.

— Хубаво е човек да си мечтае — каза Пенингтън. — На мен пък много ми се иска един ден да стана началник на обединените щабове.

И двамата се разсмяха. След тази нощ вече никога не се срещнаха.

Енгстрьом постъпи в танковите войски. Пенингтън — в офицерската школа. След корейската война Енгстрьом получи повторно назначение за преквалификация и следващите няколко години беше един от многото курсанти, затънали в реорганизацията на следвоенната армия. Пенингтън беше определен да продължи обучението си в Уест Пойнт, завърши с отличие и тръгна по служебната стълбица. Той беше самото въплъщение на офицера, за който бленува армията: умен, чаровен, дипломатичен, фин, брилянтен стратег, и приет в обществото.

Енгстрьом минаваше от гарнизон в гарнизон, без да помръдне от чин лейтенант, докато през това време Пенингтън неуморно се издигаше и стана подполковник. Някъде в началото на шейсетте, точно преди и двамата да заминат за Виетнам, Енгстрьом се заинтересува от Пенингтън — беше си спомнил онази нощ в Южна Джорджия. Непрестанно мърмореше, че бил по-добър полеви офицер от Пенингтън, но винаги бил загърбван, понеже бил момче от провинцията и не криел религиозните си убеждения, които според армейските бюрократи не били подходящи. В това действително имаше и частица истина. Архивите обаче също така изваждаха и другата истина — оплаквания срещу Енгстрьом, който с фанатична целеустременост прочиствал подразделенията си от чернокожи, евреи и католици, четял Библията на глас по време на обучението и не позволявал на войниците си да се докосват до чашката или да палят цигара. Виетнам се бе оказал идеалното място и за двамата.

Години по-късно и двамата служиха в Саудитска Арабия. Пенингтън беше възхваляван от медиите като един от големите стратези на операция Пустинна буря. Енгстрьом си спечели само една фотография в „Ню Йорк Таймс“ със заглавие под нея „Проповедника“: корав полковник, повел хората си в боя с оръжие в едната ръка и Библията в другата.

И една година по-късно, когато Пенингтън се пенсионира като началник-щаб на сухопътните войски, огорченият Енгстрьом беше изпратен в запаса с чин полковник. Той така и не можа да сложи генералския пагон.

За всичко Енгстрьом обвиняваше Пенингтън — той бил блокирал произвеждането му в чин генерал при пенсионирането. Иронията беше там, че Пенингтън нямаше нищо общо с това. Той дори не си спомняше Енгстрьом и не знаеше кой е той.

10.

— Значи докато Пенингтън е осребрявал военните си години за билета си в Белия дом, Енгстрьом е подготвял втората Американска революция — каза Вейл.

— Точно така — отвърна Кастен. — Енгстрьом си създаде частна армия в Монтана. Получи най-после генералския си пагон като генерал-адютант на монтанската Национална гвардия, остана достатъчно дълго, за да си създаде и последователи и да привлече най-добрите офицери в частната си армия, пенсионира се и основа Църквата на Светилището на Христа и Божия гняв. След това привлече стари кримки от Виетнам и Пустинна буря, започна да приема хора от Клана, Посе Комитатус и Завета на Меча за служители на Армията на Светилището. Мечтае за армия, дегизирана като църква, която да е в състояние да събере другите милиции в една обединена революционна армия на територията на цялата страна.

— Начело с него — каза Вейл.

— Да. Той е архитектът на онова, което нарича Новата революция. Той определя задачите й, той направлява стратегията й, той е най-ефективният й вербовчик.

— И от ФБР са проспали всичко това?