Време на промени

Брат ми щеше да се жени след около четирийсет дни за най-малката дъщеря на Бригил, септархът на югоизточния район на Сала. Изборът бе добре премислен. Макар в общата йерархия на септархите Бригил да заемаше най-ниско положение, той бе най-старият, най-умният и най-уважаваният от седмината сега, след като баща ми си бе отишъл. Да се съчетаят тези качества на Бригил с престижното положение на Стирон, като първи септарх, щеше да означава буквално да се циментира нашата фамилия за трона. И без никакво съмнение, не след дълго от утробата на бригиловата дъщеря ще започнат да маршируват един след друг синове, освобождавайки ме от възможността да стана първи наследник, защото плодовитостта й със сигурност е била проверена, а за Стирон нямаше съмнение, тъй като вече бе оставил половин дузина копелета из Сала. Като брат на септарха, ми предстоеше да изиграя определена церемониална роля по време на сватбата.

Трябва да призная, че напълно бях забравил за тази сватба. Ако избягам от Сала и не се върна за тържеството, със сигурност ще оскърбя брат си повече, отколкото бих желал. Но реша ли да остана, нямаше никаква гаранция че ще съумея да запазя главата си на раменете до следващата възможност за напускане. А и нямаше никакъв смисъл да пътувам на север с Ноим, ако предварително дам обещание, че ще се върна до четирийсет дни. Предстоеше ми труден избор — да отложа заминаването си и да се оставя на волята на братовите ми прищевки, или да поема още сега, знаейки, че ще се опетня позорно като наруша дадената пред септарха дума.

Заветът ни учи, че не бива да бягаме от проблемите, защото в схватката с тях се заздравява характерът и се учим да намираме изход дори в привидно безизходни ситуации. Но в този миг едно неочаквано събитие напълно обезсмисли моралните учения на Завета. Докато се колебаех отчаяно как да постъпя, изведнъж зазвъня телефонът на Стирон, той дръпна слушалката, тракна с ръка по вилката и се заслуша в мърморенето на другия край, при което лицето му потъмняваше все повече, а очите му заискриха от гняв. След известно време прекъсна връзката, остави слушалката и ме погледна така, сякаш бях някакъв непознат.

— В Спокса се хранят с плътта на мъртвите — прошепна брат ми. — Танцуват по хълмовете на Кононгорой в чест на демоните, надявайки се да намерят храна. Безумие! Безумие!

Той стисна юмруци, приближи се до прозореца и подаде глава навън. Мисля, че беше забравил напълно за съществуването ми.Телефонът наново иззвъня. Стирон отскочи назад, сякаш е бил промушен и се хвърли към него. Едва сега ме забеляза, замръзнал до прозореца, махна ми нетърпеливо с ръка и извика:

— Върви си, чуваш ли? Заминавай с твоя вречен брат накъдето ти видят очите! Проклета страна! Проклет глад! Бягай надалеч, надалеч! — той сграбчи слушалката. Понечих да се поклоня пред него, но той махна гневно и ме отпрати, без да съм дал дума, право към границите на кралството.

11

Три дена по-късно двамата с Ноим потеглихме. Придружаваха ни само няколко слуги. Времето беше отвратително, лятната горещина внезапно бе отстъпила не пред есенните сивкави облаци, а направо пред проливните зимни дъждове.

— Ще се задушите в плесен преди да стигнете Глин — опита се да ни ободри Халум. — Ако не затънете в кал някъде по пътя.

Беше дошла да се раздели с нас, в къщата на Ноим, в навечерието на заминаването ни. Прекара нощта в една малка стая и на сутринта преди да поемем се присъедини към прощалната закуска. Никога преди не бях я виждал толкова красива. В онази утрин приличаше на току що разцъфнал цвят с приказна хубост, която грееше като факла в тъмна пещера. Може би я виждах такава тъкмо защото предстоеше да излезе от живота ми за неизвестно дълъг период от време и наближаващата раздяла увеличаваше нейната привлекателност. Облечена бе в рокля от фини златисти нишки, под която примамливо се открояваха очертанията на стройното й тяло и пробуждаха в мен мисли, от които изпитвах срам. Халум бе девойка с напъпила женственост и аз вече се питах, защо все още не е сгодена. Макар тримата с Ноим да бяхме на една и съща възраст, тя бе излязла от детинството далеч преди нас, както е обичайно при момичетата. Неусетно бях започнал да мисля за нея като за най-възрастната сред нас, близо година вече имаше добре развити гърди и месечен цикъл, докато ние с Ноим все още нямахме и косъмче по телата си. Ала не само физическа бе разликата, защото Халум бе далеч по-зряла от нас в мислите и решенията, женствеността личеше дори в маниерите и гласа й. Изведнъж ме завладя увереността, че Халум със сигурност ще се омъжи по време на моето дълго отсъствие и при мисълта за някакъв запотен непознат, който посява бебета между бедрата й ми стана толкова зле, че аз скочих от масата и подадох глава през прозореца, за да освежа дробовете си с влажния утринен въздух.

— Не ти ли е добре? — попита Халум.

— Този човек се чувства напрегнат, сестрице.

— И да е имало някаква опасност тя отмина. Ти получи разрешението на септарха да заминеш на север.

— Няма никакъв документ, който да го потвърждава — посочи Ноим.