Време на промени

— Ти си син на септарха! — извика Халум. — Кой стражник по пътищата ще посмее да те задържи?

— Вярно — кимнах аз. — Няма причини за боязън. Този човек изпитва само известна несигурност. Той започва нов живот, Халум — аз й се усмихнах измъчено. — Време е да се тръгва на път.

— Постой още малко — помоли Халум.

Но ние не я послушахме. Слугите ни чакаха на улицата. Халум ни прегърна, първо Ноим, а след това мен, защото аз бях този, който нямаше да се върне и това изискваше по-продължително сбогуване. Когато я приех в обятията си, останах изненадан от силата, с която се притисна към мен. Устните й търсеха моите устни, коремът й натискаше моя, гърдите й спираха дъха ми. Изправена на пръсти, тя се бе долепила към мен и за миг почувствах, че трепери цялата, а сетне започнах да треперя и аз. Това не беше сестринска целувка, пък дори и от вречена сестра, това бе страстната целувка на млада невеста, изпращаща своя съпруг на война, от която едва ли ще се завърне. В миг искрицата на страстта й се предаде и на мен. Имах чувствата, че се е смъкнал воал и пред мен се е появила една друга Халум, каквато не познавах досега, всеотдайна, привлекателна, жена, която не се страхува да разкрие влечението към своя вречен брат, колкото и греховно да е то. А не си ли въобразявах всичко това? Стори ми се, че за един безкраен миг Халум забрави всички забрани и остави на ръцете и устните й да ми разкрият истината за нейните чувства. Но аз не съумях да й отвърна със същото — твърде добре се бях научил да владея онова, което ме вълнува. И прегръдката ми остана хладна и отчуждена. Може би дори я отблъснах с държанието си. А може би, в края на краищата, не е имало никаква страст, а просто мъка от раздялата с любимия брат. Във всеки случай, възбудата бързо напусна тялото на Халум, ръцете й отслабиха прегръдката и тя се отдръпна, с тъжен и помръкнал вид, сякаш потресена от това, че се държах студено, когато ми се бе предложила така открито.

— Време е да тръгваме — обади се нетърпеливо Ноим и опитвайки се да премахна неприятното впечатление, докоснах с ръка хладната й длан, усмихнах се притеснено, а тя ми отвърна с още по-притеснена усмивка. Може би щеше да промълви няколко думи, но в този миг Ноим ме дръпна за ръката и ме изведе навън, където започваше пътят на изгнанието.

12

Все пак настоях, че трябва да се изповядам преди да напусна Салаград. Не бях го планирал предварително и с решението си ядосах Ноим, който смяташе, че само ще загубим време. Ала с наближаване градските стени в мен се надигна неовладяем копнеж по утехата на религията.

Пътувахме вече близо час. Дъждът се сгъстяваше, вятърът шибаше в прозореца на колата. Покритите с паваж улици бяха хлъзгави. Ноим управляваше първата машина, аз седях мълчаливо до него, а отзад в другата кола ни следваха слугите. Беше ранно утро, градът спеше. С всяка подмината улица чувствах сякаш се къса плът от мен, а заедно с нея си отиваше и по малко от моя живот. Ето го там дворецът, кулата на Съдебната палата, сивата масивна сграда на университета, Божият храм, където баща ми ме посвети в Завета, ето го и Музеят на човечеството, който толкова често разглеждах с мама, за да се възхищавам на съкровищата от звездите. Докато обикаляхме из квартала покрай канал Сканген, дори успях да мерна палата на Конгоройския барон. Именно в копринените постели на неговата красива дъщеря бях оставил сред лепкава локва своята девственост, преди няколко години. В този град бях прекарал целия си съзнателен живот и може би никога вече нямаше да го зърна. Вчерашният ден и дните преди него се размиваха от дъжда, като почвата на тъжните саласки фермери под проливния зимен потоп. От момче живеех с мисълта, че някой ден брат ми ще стане септарх на Сала и ще трябва да напусна този град, но все загърбвах тази мисъл и си повтарях: „Това няма да стане скоро, може би не ще се случи никога.“ И ето че баща ми лежеше мъртъв в прогнилия ковчег, брат ми се превиваше под бремето на короната, а аз бягах от Сала преди още животът ми да е започнал. Обхвана ме такова непреодолимо самосъжаление, че не смеех да отворя уста пред Ноим, мака че, за какво е един вречен брат, ако не за да ти помогне в подобен труден миг? Докато се полюшвахме по криволичещите улички на Стария град, съвсем близо до градските стени забелязах един божи храм и рекох на Ноим:

— Спри на оня ъгъл. Този човек има нужда от облекчение на душата.

Ноим, трескав от предстоящия път не искаше да губим миг и продължи.

— Нима ще откажеш на този човек, неговото божествено право? — запитах го гневно и едва тогава, с огромна неохота той спря машината и върна обратно пред входа на божия храм.