Време на промени

Продължих още известно време в същата насока. Всеки път, когато се затруднявах изповедникът умело задаваше по някой насочващ въпрос, но не след дълго тази необходимост отпадна, защото думите потекоха от мен като река. Разказах му, как едва не съм излъгал Стирон, признах му, че не ще се върна за кралската сватба, с което ще оскърбя жестоко брат си, споменах и някои по-дребни грехове, които човек извършва ежедневно.

Изповедникът слушаше мълчаливо.

Плащаме им за да ни слушат, нищо друго, докато изповядаме всичко, което ни тежи и се почувстваме по-добре. Такава е нашата свещена участ, да издигаме тези жаби от калта, да ги настаняваме в божии храмове и да купуваме търпението им с пари. Заветът позволява да се разкрива всичко пред изповедника, било то и най-съкровените и безсрамни мисли и въжделения. Можем да споделяме тайните си, както пред никой друг, пък бил той и най-близкия ни роднина, защото именно това е задължението на един изповедник според договора — да седи невъзмутим като планина, докато ние разказваме за себе си. Не е необходимо да проявяваме съчувствие към проблемите на самия изповедник, нито да се вълнуваме какво мисли нас, или дали ще е по-щастлив, ако се заеме с друго занятие. Имаше период от живота ми, когато смятах идеята да се използва изповедта за да облекчим онова, което ни тежи на сърцето е просто гениална. Но трябваше да преминат доста години, преди да осъзная, че да се разкриеш напълно пред един изповедник е също като да правиш любов с ръката си — винаги има по-добър начин за любов и по-щастлив начин за облекчение.

Но тогава още не мислех така и затова седях пред пожълтялото огледало, търсейки поне малко покой срещу платената такса. Дума след дума, устните ми бълваха всички мои грехове, така както блика сладникав сок от стъблата на отсечените месести дървета, които растат по бреговете на Шумарския залив. Докато говорех, свещите ме оковаха в тяхната магия и почувствах как се прехвърлям зад извитата повърхност на огледалото, изповедникът се превръща в неясна сянка някъде в мрака отзад, нереален, маловажен, а аз разговарям със самия бог на пътниците, който ще ме дари с търсения покой, преди да ме отпрати. Започнах да вярвам, че е точно така. Не искам да кажа, че си представих някакво въображаема място, където боговете седят и ни слушат, по-скоро имах абстрактно и метафорично разбиране за религията, която ми се струваше по-малко реална, отколкото, да речем, десницата ми.

Потокът от думи внезапно секна, но изповедникът не направи никакъв опит да го поднови. Той промърмори няколко думи за опрощение. Бях свършил. Изповедникът угаси фитила на свещта с пръсти, изправи се и нагласи робата си. Но аз останах коленичил, треперещ от изтощителната изповед, унесен в блянове. Чувствах се прочистен, одухотворен, лишен от душевната мърсотия и отпадъци и в музиката на този свят почти не забелязвах обкръжаващата ме мизерия. Параклисът бе вълшебно място, а изповедникът излъчваше божествена красота.

— Ставай — рече ми той и ме побутна с върха на сандала. — Навън. Време е да поемеш своя път.

Гласът му ме изкара от унеса. Изправих се, разтърсих глава за да се преборя със замайването, а през това време изповедникът ме дърпаше по коридора. Вече не се боеше от мен, този грозноват дребен човечец, въпреки че бях син на септарха и можех да наредя премахването му, защото бях разкрил пред него своите страхове и забранения глад за Халум и тези познания ме правеха незначителен в очите му.

Дъждът навън бе станал още по-неприятен. Ноим седеше намръщен в колата, опрял чело на кормилото. Той вдигна глава и почука по часовника си, за да ми покаже, че съм се забавил твърде много.

— Чувстваш ли се по-добре, след като изпразни пикочния мехур? — попита той.

— Какво?

— Искам да кажа, приятно ли ти беше, да изпикаеш душата си тук?

— Неприлично се изразяваш, Ноим.

— Когато човек губи търпение, логично е да говори неприлични неща.

Той натисна ядно педала и машината се понесе напред. Малко по-късно стигнахме древните стени на Салаград, в които охраняван от две старовремски кули, се намираше тунелът, известен като Глинската врата. Портата бе охранявана от четирима дрипави войници, с измъчени от безсънието лица, които не ни обърнаха никакво внимание. Ноим мина през вратата, отвъд която една табела сочеше към Голямата магистрала на Сала. След няколко минути Салаград се стопи зад нас и ние се понесохме на север, към Глин.

13