Време на промени

Пресичането на реката бе извънредно бързо. След по-малко от час вече се намирах на вражеската глинска земя. Имиграционните офицери ме посрещнаха настръхнали, но при вида на паспорта — с ярко червена обложка, за да подчертае благородния ми произход и златна лента, което означаваше, че съм член на семейството на септарха — бързо омекнаха. Без по-нататъшно забавяне получих виза за неопределен период от време. Известно е, че митническите служители са народ приказлив, така че, без съмнение, бяха вдигнали телефона в мига, в който поех, за да съобщят на своето правителство, че в Глин е пристигнал един принц от Сала. Предполагам, че малко по-късно тази информация е станала достояние на дипломатическите представители от Сала, които пък щяха да я предадат на брат ми, за негово огромно неудоволствие.

Срещу митницата беше построен клон на Глинската банка на Завета и там обмених час от парите си срещу местни. Сетне наех шофьор, който да ме откара до столицата, наричана от тях Глейн и лежаща на половин ден път северно от границата.

Пътят бе тесен и криволичещ и пресичаше пустеещи земи, където зимата отдавна бе лишила дърветата от листата им. От двете страни на пътя се издигаха купчини мръсно-кафяв сняг. Глин е една от най-студените провинции. Населена е от хора с пуританска натура, за които животът в Сала е твърде лек, а следователно не отговаря на принципите на Завета. Ето защо са пресекли река Хюиш на салове за да потърсят препитание си на север. Сурови хора и сурова земя, колкото и бедна да е реколтата в Сала, тук тя е дваж по-оскъдна и жителите разчитат предимно на риболов, занаятчийство, съмнителни търговски операции и пиратство. Ако не беше връзката ми с Глин по майчина линия, никога не бих избрал този край за да живея в изгнание. Всъщност, от тази семейна връзка не спечелих нищо.

14

Падането на нощта ме завари в Глейн. Подобно на столицата на Сала и Глейн е обкръжен от стена, но почти по нищо друго не прилича на нея. Салаград притежава величие и могъщество, сградите са издигнати от масивни гранитни блокове, докарани от планините, улиците са широки и чисти, с прекрасни изгледи и удобни места за приятна разходка. Като изключим обичая да оставяме тесни като цепки прозорци, Салаград е едно открито и гостоприемно място, чиято архитектура сама по себе си говори пред света за дръзновението и самочувствието на неговите граждани. Но този отвратителен Глейн!

Глейн е построен от жълтеникави ронливи тухли, тук там размесени с блокове розов пясъчен камък, който се разпада на прах при по-силно побутване с пръст. Няма улици, а тесни и закривени проходи, над които са се свели къщичките, сякаш се опасяват, че някой нашественик ще се настани между тях, ако за миг отслабят бдителността си. Едва ли и най-широката улица би направила впечатление дори на бедняк от Сала. Изглежда местните архитекти са построили град, подходящ единствено за нация от изповедници, защото всичко тук е разкривено, несиметрично, грубо и недодялано. Веднъж, след като се завърна от дипломатическа мисия в Глин, брат ми Стирон описа пред мен града, но тогава реших, че е прекалено суров в оценките си от патриотични подбуди. Сега виждам, че всъщност Стирон е бил твърде тактичен.

Жителите на Глейн по нищо не се отличаваха от впечатлението, което придаваше техния град. В един свят, където подозрителността и потайността са божествени достойнства, човек не очаква да срещне кой знае каква добродетелност, но скоро се уверих, че глейнчани са целомъдрени далеч отвъд необходимото. Черни дрехи, черни лица, черни души, затворени и свити сърца. Речта им достатъчно красноречиво говореше за затворения характер на техните натури. Разпространеният в Глин език е същият като в Сала, макар северняците да говорят с малко особен акцент. Не това ме подтискаше, а техния синтаксис на само-заличаване. Шофьорът ми, който не беше столичанин и се държеше с мен почти приятелски, ме остави пред една страноприемница, където смяташе, че ще бъда посрещнат добре. Когато влязох вътре, аз казах:

— Този човек би желал да наеме стая за тази нощ и може би още няколко дена след това.

Съдържателят ме погледна облещено, сякаш бях произнесъл: „Аз искам да наема стая“, или нещо подобно. По-късно научих, че местните жители намират за безсмислени нашите обичайни заобикалки и че е трябвало да кажа не: „Този човек би желал да наеме стая“, а „Има ли свободна стая за наемане?“ В ресторанта не е правилно да се произнася: „Този човек ще вечеря това и това“, а по-скоро: „Това са избраните ястия“. И така нататък, всичко се преобръщаше в пасивна форма, за да се избегне грехът от признаване на собственото си съществуване.