Време на промени

Фасадата на къщата бе стара и олющена. На вратата имаше надпис, който почти не се четеше. Паважът отпред бе напукан и разкривен. Старият град съществува повече от хиляда години, някои от сградите все още са са обитавани, макар сега почти всички да са превърнати в руини. Животът в този квартал е замрял, когато един от предишните септархи е решил да се премести заедно с двора си в настоящия дворец на върха на хълма Сканген. През нощта обаче, Старият град се изпълва с живот, по улиците скитат търсачи на удоволствия, а избите където се продава синьо вино не могат да се оплачат от посетители. Но в този ранен и мъглив час мястото имаше подтискащ вид. От всички страни ме заграждаха слепи каменни стени, обичаят тук е вместо прозорци да се пробиват тесни цепки. Зачудих се, дали в божия храм има наблюдателно устройство, което да долови присъствието ми. Оказа се, че подозренията ми са съвсем основателни. Когато наближих сградата, вратата леко се открехна и от мрака надникна прегърбен човечец в роба на изповедник. Разбира се, беше невероятно грозен. А и кой е виждал някога красив изповедник? Това е занимание за изпадналите в немилост. Този специално имаше зеленикава кожа с едри пори, издаден напред зачервен нос, а едното му око бе помътняло — обичаен изглед за хората от този бранш. Погледна ме с рибешките си очи и съдейки по бавните движения, с огромно нежелание ме пусна да вляза.

— Да се смилят над теб боговете — рекох аз. — Тук има един, който се нуждае от умението ти.

Той огледа скъпия ми костюм, кожената ловна куртка и многобройните накити, оцени както подобава масивното ми телосложение и вероятно стигна до заключението, че съм някой млад аристократ, забъркал първата си каша.

— Денят едва започва — отвърна малко разтревожено. — Не си ли подранил, да търсиш покой?

— Не можеш да откажеш на един страдащ!

— Рано е още.

— Хайде, хайде, пусни го да влезе. Пред теб стои измъчена душа.

Той склони, нямаше друг избор и като продължаваше да мърмори под сбърчения си нос ме покани вътре. В помещението вонеше на изгнило. Ламперията бе просмукана от влага, завесите бяха разкъсани, а мебелите проядени от насекоми. Осветлението бе оскъдно. Наоколо щъкаше жената на изповедника, също толкова грозна. Той ме отведе в параклиса, една прихлупена и вмирисана стая зад жилищните помещения и ме остави да коленича пред пожълтялото огледало, докато палеше свещите. След като се облече, най-сетне изповедникът се изправи до мен.

Той произнесе на глас сумата. Дъхът ми секна.

— Това е двойно повече — възразих аз.

Изповедникът намали с една пета. Когато повторно отказах, той ми предложи да потърся утеха другаде, но аз останах твърд и с огромна неохота, той свали още от цената за своите услуги. Въпреки, че исканата сума все още петорно надвишаваше онова, което му заплащаха неговите съседи, при мисълта за кипящия от гняв в колата Ноим бях принуден да се съглася.

— Дадено — рекох.

Следващата стъпка бе договорът. Мисля, вече споменах, че ние бортанци сме хора подозрителни. Но казах ли ви колко много разчитаме на договорите? Думата на един човек не е нищо повече от трептене на въздуха. Дори войниците подписват договор на къс хартия преди да легнат с някоя курва. Изповедникът ми подаде стандартния формуляр, в който се заклеваше, че всичко научено от мен ще бъде запазено в дълбока тайна и че той се явява само един посредник между мен и избрания бог, а аз на свой ред давах дума, че няма да предприемам никакви действия срещу него, заради онова, което е научил от мен, че никога не ще го призовавам като свидетел, или ще го използвам в качеството на алиби пред правосъдието, и т.н.т. и т.н.т. Подписах. Подписа и той. Разменихме си копия от документа и аз му подадох парите.

— Пред кой от боговете би искал да се изповядаш?

— Онзи, който закриля пътниците — рекох му. Ние избягваме да назоваваме имената на боговете си на глас. Той запали свещ в необходимия цвят — розов — и я постави до огледалото. С това се предполагаше, че избраният бог ще изслуша думите ми.

— Виж лицето си — започна изповедникът. — Вгледай се в очите си.

Погледнах в огледалото. Рядко го правим, само в подобни религиозни моменти, защото това се смята за акт на самолюбие.

— А сега, разкрий душата си — нареди ми изповедникът. — И нека излязат на бял свят всички твои мечти, болки и мъки.

— Този човек е син на септарха и бяга от своя роден край — подех аз и изповедникът подскочи изненадан от неочакваната новина. Макар че не отделях поглед от огледалото, уверен бях че се рови в договора, за да види кой го е подписал. — Страх от собствения му брат, — продължих, — го води в далечни страни, но в този миг на раздяла, душата му плаче.