Време на промени

Досега бях посещавал Манеран два пъти. Първия път, за да бъда вречен с Халум, а втория, на Именния ден, когато навърших седем. Спомените ми от града бяха само пъстра картина от цветове и неясни форми — бледорозово, зелено и синьо, а също и черния мрак във вътрешността на Каменната черква. Докато се отдалечавах от пристанището, тези цветове ме засипваха от всички страни и заедно с тях пред очите ми изникваха неясни изображения от моето детство. Манеран не е издигнат от камък, по подобие на нашите северни градове, а от изкуствени строителни материали, боядисани в пастелни цветове, така че всяка стена грее в различен оттенък на радостта. Денят бе слънчев и всичко наоколо блестеше под ярката светлина, принуждавайки ме да прикривам очите си. Бях буквално изумен от сложната и разнообразна архитектура. Тук всяка сграда бе покрита с орнаменти, балконите бяха украсени с ковано желязо в най-различни форми, фантастични спирали, живописни арки, пищни щори, така че пред несвикналото око на северняка в първия миг се разгръща пъстра главозамайваща феерия, която постепенно се превръща в елегантна и грациозна картина. И навсякъде се виждат растения — от двете страни на улицата се издигат дървета, от прозорците се спускат пълзящи стебла, в градините цъфтят цветя, а дворовете отпред зеленеят от свежа трева. Общото впечатление е за вълнуваща смес от изящни архитектурни линии в съчетание с природна красота. Манеран е изумителен град, изтънчен, чувствен, упоителен, зрял.

Моите детски спомени не ме подготвиха за горещината. Градът бе обвит в мъгла от изпарения. Въздухът бе влажен и тежък. Имах чувството, че буквално мога да докосна топлината, мога да я сграбча в шепа и да я стисна. Горещината се спускаше отгоре и целият бях потопен в нея. Носех груба моряшка униформа, обичайната зимна премяна за един глински търговски кораб и след първите двеста крачки в топлото пролетно утро на Манеран изпитвах желанието да захвърля дрехите си и до продължа гол.

От един телефонен справочник научих адреса на Сегворд Хелалам, бащата на моята вречена сестра. Наех такси и се отправих натам. Хелалам живееше в покрайнините на града, в един прохладен зелен квартал с просторни къщи и гладки езера. Домът му бе обграден с висока тухлена стена. Позвъних на вратата и застанах под камерата. Таксито също чакаше наблизо, шофьорът сякаш знаеше, че ще ме отпратят. През говорителя от вътрешността на къщата се раздаде нечий глас, вероятно на портиера и аз побързах да отговоря:

— Кинал Даривал от Сала, вречен брат на дъщерята на Върховния съдия Хелалам би искал да се срещне с бащата на своята сестра.

— Господарят Кинал е мъртъв — отвърна ми същият хладен глас. — А ти си измамник.

Позвъних отново.

— Вижте това и преценете наистина ли е мъртъв — извиках и вдигнах към камерата моя кралски паспорт, който бях запазил скрит. — Пред вас стои Кинал Даривал и с отказа си вие му нанасяте оскърбление!

— Паспортът може да бъде откраднат. Или фалшифициран.

— Отворете вратата!

Никакъв отговор. Позвъних за трети път и гласът ме предупреди, че ако не си тръгна незабавно ще повика полиция. Шофьорът в таксито зад мен се покашля вежливо. Не бях очаквал подобно посрещане.Какво да сторя — да се върна в града, а сетне да напиша писмо на Сегворд Хелалам и да се помъча да го убедя, че все още съм жив?

Съдбата се смили над мен в този миг и ми спести по-нататъшните тревоги. Пред вратата спря дълга черна кола, от онези, които използват само членовете на висшата аристокрация и отвътре се показа Сегворд Хелалам, Върховният Съдия на Порт Манеран. По онова време Сегворд бе в зенита на своята кариера и се държеше с царствено достойнство — нисък, но добре сложен мъж, с красиви черти, сребристи благородни коси и поглед изпълнен със сила и целеустременост. Очите му бяха сини, очевидно създадени за да гледат строго и пронизително, носът му бе с величествена извивка, но в противовес с общото впечатление бе топлата усмивка, играеща на устните му. В Манеран, Сегворд имаше славата на човек мъдър и сдържан. Без да се замислям, извиках развълнувано и се хвърлих към него. Той се обърна, погледна ме изненадано и в същия миг от колата изскочиха двама едри здравеняци и застанаха по между ни, сякаш ме бяха взели за убиец.

— Кажи на телохранителите, че няма от какво да се боят — рекох аз. — Нима не познаваш Кинал от Сала?

— Господарят Кинал умря миналата година — отвърна Сегворд.