Време на промени

На третия ден от престоя ми в Манеран, Сегворд ме отведе в неговата канцелария, за да подпиша договор за бъдещата си работа. Трябва да призная, че макар да съм израсъл в дворец, останах изумен и поразен от архитектурата и размерите на Съдебната палата. Пред мен се издигаше масивна, съградена от жълтеникави тухли четириетажна сграда, която заемаше почти цялата дължина на крайбрежната улица. Във вътрешността й, зад лъскавите бюра седеше цяла армия от неуморни чиновници, които се ровеха в купища от документи, подпечатваха важни книжа и при мисълта, че това ежедневие очаква и мен сърцето ми се сви. Сегворд ме поведе на една сякаш безкрайна обиколка из сградата, кимайки небрежно на сипещите се наоколо поклони и почести. Той спираше от време на време, за да размени по няколко думи с подчинените си, преглеждаше набързо някой поднесен доклад или карта, на която прилежно бяха нанесени движенията на всички морски съдове, намиращи се в тридневен обсег от Манеран. След известно време навлязохме в коридор с луксозни кабинети, където атмосферата бе далеч по-спокойна. Върховният съдия спря пред една богато обзаведена стая, непосредствено до неговия кабинет и ми каза, че това ще е моето работно място.

Договорът, който подписах напомняше документите на изповедниците. Заклевах се да не издавам по никакъв повод и пред когото и да било онова, което съм научил по време на работа, в противен случай ме очакваше възможно най-тежкото наказание. От своя страна, съдебната служба поемаше ангажимента да ми осигури доживотно препитание, постепенно увеличаване на заплатата и различни други привилегии, за които принцовете дори не са чували.

Започнах да осъзнавам, че ми предстои да се превъплатя в ролята на скромен и прилежен чиновник. Както вече ме беше предупредил Сегворд, заплащането щеше да е минимално, положението ми в бюрократичната йерархия възможно най-ниско, а отговорността доста голяма. Всъщност, щях да бъда нещо като личен секретар на Върховния съдия. Всички поверителни доклади и съобщения, предназначени за него ще минават първо през моето бюро. Задачата ми се състоеше в това да връщам онези, които не са от особена важност, а останалите да представям в съкратен вид, с изключение на най-важните. Ако Върховният съдия може да се нарече икономически филтър на Вилейда Бортан, аз щях да бъда филтърът на този филтър, защото съдията щеше да чете само онова, което реша аз и да взима решения върху информацията, подавана от мен. Веднъж осъзнал всичко това, за мен нямаше съмнение, че Сегворд ме е поставил на пътя към голямата власт на Манеран.

25

Очаквах с нетърпение завръщането на Халум от острова в Шумарския залив. От две години не бях виждал нито вречената си сестра, нито своя вречен брат и изповедниците не можеха с нищо да ги заместят. Жадувах да прекарвам дълги часове в компанията на Ноим и Халум, облекчавайки натрупаното в мен, както правех навремето. Ноим бе някъде в Сала, а Халум, макар да твърдяха, че ще се върне всеки момент, не се появи нито през първата, нито през втората седмица след пристигането ми. Един ден, някъде към края на третата седмица, напуснах канцеларията малко по-рано от обикновено, преуморен от напрежението да навляза час по-скоро в новата си роля и поех към имението на Сегворд. Когато влизах през портата, готвейки се да се отправя към отредената ми стая, погледът ми се спря на стройна девойка, която тъкмо закичваше в косата си откъснатото красиво цвете. Не виждах добре лицето й, но оглеждайки фигурата и позата не изпитвах никакво съмнение коя е тя.

— Халум! — извиках аз и се втурнах към нея. Тя се извърна, намръщи се и краката ми се подкосиха. Веждите й бяха сбърчени, а устните стиснати, в погледът й се четеше студенина и отчужденост. Какво ли означаваше всичко това? Лицето й бе познатото лице на Халум — черни очи, фино изваян нос, остра брадичка — и все пак, това бе лице на непозната. Нима изминалите две години бяха променили до такава степен моята вречена сестра? Ако имаше разлика, между онази Халум, която толкова добре познавах и тази жена, то тя бе едва доловима, почти неосезаема — в изражението на лицето, наклона на веждите, помръдването на ноздрите, потрепването на устните, но сякаш с това се променяше и душата й. Едва сега, приближавайки, забелязах, че има дребни различия в чертите, но те можеха да се дължат на изминалия период от време или на несъвършенство на паметта ми. Сърцето ми туптеше все по бързо, пръстите ми трепереха и по раменете ми се разля странна топлина на объркване. Готов бях да застана до нея и да я прегърна, но изпитвах боязън пред нейната промяна.

— Халум? — повторих несигурно, с пресипнал и развълнуван глас.

— Още не се е върнала — гласът бе като сипещ се сняг, по-дълбок от халумовия, хладен, резониращ.