Време на промени

Същата вечер, моята вречена сестра Халум най-сетне се завърна от пътешествието си до Шумарския залив и когато ме видя здрав и читав да я очаквам в Манеран, избухна в радостен плач. Но най-пълна бе изненадата ми, щом до нея се изправи Лоймел — в кръста Халум бе по-стройна, гърдите на Лоймел по-едри, но нямаше никакво съмнение, че двете са близначки, сякаш бяха излети от един и същи калъп. Ала достатъчно бе да се вгледам по-внимателно и мигом открих, че ако има разлика между двете, то тя се крие в очите, през които, както твърдят поетите, блести вътрешната светлина на душата. Излъчването, което идеше от Халум бе нежно, меко и чувствено, като първите лъчи на слънцето, които пробиват утринната мъгла. В очите на Лоймел грееше хладен суров блясък на мрачен зимен следобед. И докато премествах поглед от едната към другата, в мен се оформяше първата интуитивна преценка: Халум е създадена да обича, а Лоймел съществува заради самата себе си. Ала в същия миг се упрекнах за подобна прибързана оценка. Почти не познавах Лоймел, единственото, което бях научил за нея до този миг бе, че е пряма и склонна към самопредлагане. Нямах право да я наскърбявам по такъв начин.

Изминалите две години от раздялата ни с Халум бяха допринесли красотата й да заблести още по-ярко. Кожата й бе мургава и облечена в късата, лека туника, тя приличаше на бронзова статуя на самата нея. Движеше се с плавна грациозност, а лицето й съчетаваше нежни момински черти с някаква момчешка немирност.

Къщата бе пълна с непознати, дошли за празника в чест на пристигането й и след първата ни прегръдка тя се изгуби в тълпата, а аз останах в компанията на Лоймел. Но към края на вечерта, открих отново Халум и настоях по правото на вречена сестра да ми отдаде необходимото внимание.

— Трябва да поговорим за изминалите две години — рекох й аз докато я водех към моята стая. Мислите се блъскаха хаотично в главата ми. Как бих могъл да й разкажа, за всичко, което се случи с мен и същевременно да изслушам нейния разказ? Не знаех откъде да започна. Двамата приседнахме, един срещу друг, на един дъх разстояние, Халум — на кушетката, където преди няколко часа бях обладал нейната братовчедка, внушавайки си, че всъщност обладавам нея. На лицето й играеше напрегната усмивка.

— Откъде да започне разказа си този човек? — произнесохме едновременно с Халум, същите думи, дори с еднаква интонация. После избухнахме в смях и напрежението се разсея. И тогава, чух собствения си глас да пита Халум, дали според нея Лоймел ще се съгласи да ми стане жена.

26

Лоймел и аз се оженихме в разгара на лятото. Церемонията, оглавявана лично от Сегворд Хелалам се състоя в Каменната черква, след неколкомесечни приготовления и душевни пречиствания. Последните извършихме по молба на лоймеловия баща, човек дълбоко и искрено вярващ. За негово собствено спокойствие, двамата се отдадохме на цяла поредица от строги изповеди и така, ден след ден аз коленичех пред някой си Джид, за когото се твърдеше, че бил най-прочутият изповедник на Манеран. Когато най-сетне приключихме с изповедите, двамата с Лоймел се отправихме на поклонение към деветте светини на Манеран и почти цялата ми скромна заплата беше пръсната за свещи и дарения. Успяхме дори да извършим една древна церемония, известна като „Сглеждане“, според изискванията на която, едно ранно утро Лоймел и аз излязохме на брега и под зорките погледи на Сегворд и Хелалам се разсъблякохме, разкривайки един пред друг голотата си, така че след брака никой да няма право да заяви, че другият е прикривал от него някакви физически недъзи.

Самата брачна церемония беше изключително пищно и тържествено събитие, огласяно от музика и певци. Слагането на пръстените бе извършено от моя вречен брат Ноим, който пристигна от Сала специално за случая. На сватбата присъстваше и първият септарх на Манеран — старец с бледо като восък лице, а също и цветът на местната аристокрация. Сватбените подаръци се надпреварваха по изящество и цена. Сред тях имаше и една огромна златна купа, покрита с непознати скъпоценни камъни, дошли от други светове. Купата бе изпратена от брат ми Стирон, заедно с неговите най-сърдечни пожелания и извинения, че не може да присъства, защото е възпрепятстван от важни държавни дела. Нищо чудно, след като аз самият също не почетох неговата сватба. Онова, което ме изненада обаче, бе приятелският тон, с който бе написано писмото. В него не се споменаваше нищо за обстоятелствата около моето изчезване от Сала, но се изразяваше радост от факта, че вестта за смъртта ми е била фалшива, накрая Стирон ми изпращеше благословията си и ме канеше час по-скоро да посетя със своята млада невеста неговата столица. Очевидно бе научил за намерението ми да се установя за постоянно в Манеран, с което на практика декларирах, че не се интересувам от трона.