Време за умиране

Ричър помнеше пътя до къщата на доктора от предишната нощ. На светло нещата изглеждаха различни. По-открити, по-малко тайнствени. Тесни ивици асфалт, леко издигнати над околната земя. Незащитени от храсти или дървета. Утринните изпарения се бяха вдигнали и се бяха превърнали в нисък облак на сто и петдесет метра над земята. Небето хвърляше разсеяна светлина върху всичко наоколо без блясък и без сенки.

Но Ричър пристигна без инциденти. Обикновена, с нищо незабележителна фермерска къща в средата на парцел от осем декара, заобиколен от телена ограда. На дневна светлина къщата изглеждаше нова. На покрива имаше сателитна чиния. Нямаше коли на алеята. Нямаше тъмносин шевролет. Съседи също липсваха. Най-близката къща беше поне на километър и половина. Земята зад оградата беше гола и замръзнала в очакване на пролетната оран и сеитба. От двете страни на пътя също нямаше нищо друго освен черна пръст. Равна и безлична чак до хоризонта. Очевидно докторът и съпругата му не обичаха градинарството. Парцелът им беше изцяло покрит с трева — от стълбовете на оградата чак до основите на къщата. Никакви храсти, никакви иглолистни насаждения, никакви цветни лехи.

Ричър паркира на алеята и се насочи към входната врата, оборудвана с шпионка. Малка стъклена леща, наподобяваща едра водна капка. Нещо обикновено за големия град, но не и за усамотените къщи в провинцията. Вдигна ръка и натисна звънеца. Наложи му се да почака доста. Явно не беше първият посетител за деня. По-вероятно бе третият. Това обясняваше неохотата на доктора и съпругата му да отворят вратата. Но все пак я отвориха. Шпионката потъмня за миг, после отново просветля. Вратата бавно се отвори навътре. На прага се появи жената, която беше срещнал през миналата нощ. Изглеждаше малко изненадана и много облекчена.

— Ти ли си — промълви тя.

— Да — кимна той. — Не са те.

— Слава богу.

— Кога бяха тук?

— Тази сутрин.

— Какво стана?

Жената мълчаливо се отдръпна да му направи път. Безмълвна покана. Ричър влезе, прекоси коридора, а после видя доктора и веднага разбра какво е станало. Пораженията не бяха големи, също като тези на Винсънт в мотела. Отоци под очите, подут нос със следи от кръв в ноздрите, разцепени устни. Вероятно и разклатени зъби, ако се съдеше по движенията на езика — сякаш човекът се опитваше да ги притисне обратно или просто да ги преброи. Ударите са били три, прецени Ричър. Еднакви по сила, но на различни места. Нанесени от експерт.

— Знаеш ли кои са? — попита той.

— Не са тукашни — поклати глава докторът. Произнесе трите думички завалено и с усилие. Това се дължеше на избитите зъби и разцепените устни. А може би и на махмурлук. — Казаха, че не работят за Дънкан, а само ги представляват. Което значи, че не са наемници. Не знаем нито кои са, нито какви са им връзките.

— Какво искаха?

— Теб, разбира се.

— Много съжалявам за неприятностите, които ти причиних — въздъхна Ричър.

— Така се стекоха обстоятелствата.

Ричър се обърна към съпругата.

— А ти добре ли си?

— Мен не ме биха — отвърна тя.

— Но?

— Не искам да говоря за това. Защо си тук?

— Имам нужда от медицинска помощ.

— Каква?

— Издраха ме тръни. Драскотините трябва да се почистят.

— Наистина ли?

— Не съвсем — призна Ричър. — Имам нужда от болкоуспокоителни и това е всичко. Надявах се да дам почивка на ръцете си, но не се получи.

— Какво искаш всъщност?

— Да поговорим — капитулира Ричър.

Преместиха се в кухнята и се заеха с драскотините. Не че се налагаше, а по-скоро колкото да се занимават с нещо. Съпругата на доктора се оказа квалифицирана медицинска сестра. Напълни една чаша с някаква щипеща течност и си приготви памучни тампони. Започна от лицето и врата, постепенно премина надолу, към ръцете. Накара го да съблече ризата си. Гърбът му беше силно издран от пълзенето под джипа.

— Сутринта закусвах в дома на Дороти — каза той.

— Не биваше да го казваш — въздъхна съпругата на доктора. — Това може да й навлече неприятности.

— Само ако я издадете на Дънкан.

— Може би ще бъдем принудени.

— Тя каза, че ти е приятелка.

— Не съвсем. Дороти е доста по-възрастна.

— Каза, че преди двайсет и пет години си била неотстъпно до нея.

Жената замълча и продължи да обработва охлузения му гръб. Пипаше много старателно. Разтваряше всяка раничка с палец и показалец, а после обилно я навлажняваше с щипещия разтвор.

— Искаш ли питие? — обади се докторът.

— Рано ми е — отказа Ричър.

— Имам предвид кафе — уточни домакинът. — Снощи пиеше кафе.

Ричър се усмихна. Човекът се опитваше да му каже, че все пак е запомнил нещо. После пристъпи напред, хвана ръката му и започна да опипва и извива дланта му. Като повечето доктори. Ръцете му изглеждаха малки на фона на огромната длан на Ричър. Приличаше на месар, който се бори с говежда плешка. Пръстите на другата му ръка потънаха дълбоко в рамото на Ричър и започнаха да го опипват.

— Мога да ти дам кортизон — обяви той.

— Налагали се?

— Ще ти помогне.

— Колко?

— Малко. А може би и повече. Помисли си. Кортизонът ще облекчи болката, която те мъчи в момента. И която вероятно те кара да се чувстваш уморен.

— Добре, давай — кимна Ричър.