Време за умиране

— За да потърся пропуски. Ако всичко е наред, просто продължавам по пътя си. Ако не е, най-вероятно ще се върна.

— За какво?

— За да запълня дупките.

— Как ще се придвижиш до там?

— С кола.

— Появата с краден пикап едва ли ще ти помогне.

— Сложих му табелите от твоята кола. Те няма как да го знаят.

— Моите табели?

— Не се безпокой. Ще ги върна на мястото им. Ако архивите са наред, ще зарежа пикапа близо до управлението, с истинските му номера. Рано или късно някой ще се сети кои са собствениците и ще докладва на фамилията. Така Дънкан ще разберат, че съм изчезнал завинаги, и ще ви оставят на мира.

— Дано — въздъхна докторът. — А втората ти спирка?

— Втората са ченгетата. Първата е доста по-наблизо.

— Къде?

— Ние с теб ще се отбием при съпругата на Сет Дънкан. Посещение в дома на болния. Нали трябва да провериш състоянието на пациентката си?

25

Докторът категорично отхвърли идеята да отиде в къщата на Сет Дънкан. Той направи няколко крачки напред-назад, опипа нараненото си лице, навлажни устните си и плъзна език по разклатените си зъби.

— Може би Сет Дънкан си е у дома — рече той.

— Разчитам на това — кимна Ричър. — Ще можем да проверим и неговото възстановяване. Ако върви добре, ще го фрасна още веднъж.

— Положително ще бъде в компанията на футболистите си — предупреди го докторът.

— Няма. Те обикалят да ме търсят. Поне онези, които все още са на крака.

— Ох, не знам.

— Ти си лекар. Давал си клетва. Длъжен си.

— Опасно е.

— Опасно е и да станеш от леглото.

— Знаеш ли, че си луд?

— Не — поклати глава Ричър. — Предпочитам да мисля за себе си като за добросъвестен човек.

Качиха се в пикапа, отправиха се към двупосочния път и завиха надясно. На около три километра южно от мотела излязоха на шосето. Къщите на клана Дънкан бяха на още два-три километра, но на север. Две минути по-късно докторът втренчено ги оглеждаше. Ричър също им хвърли един поглед. Вражеска територия. Три бели къщи с три автомобила пред тях. Никакво оживление. Брет номер две сигурно бе предал посланието му. Вероятно прието и отхвърлено като обикновено перчене, въпреки че опожареният джип би трябвало да им говори нещо. Фамилията губеше битката, бавно, но стабилно. Би трябвало да го знаят.

Стигнаха отклонението, по което субаруто беше минало предишната нощ, и завиха наляво. След няколко завоя къщата на Сет Дънкан се появи пред очите им. На дневна светлина изглеждаше почти същата както през нощта. Бялата пощенска кутия с надпис „Дънкан“, заспалата зимен сън морава, старата двуколка. Правата алея, хамбарите — този път с отворени врати. В два от тях се виждаха задниците на автомобили. Червена спортна кола, може би мазда, подчертано дамска. И голям черен кадилак, подчертано мъжки.

— Това е колата на Сет — обади се докторът.

— Коя от двете? — усмихна се Ричър.

— Кадилакът.

— Бива си го — рече Ричър. — Може би трябва да го потрошим. Сега и аз разполагам с френски ключ. Искаш ли?

— Не, за бога! — отвърна докторът.

Ричър отново се усмихна и спря на мястото, където беше паркирал предната нощ. Слязоха едновременно и за миг останаха неподвижни на студа. Облакът над главите им беше все така ниско, мъглата се стелеше под него, готова да се спусне обратно и да влезе в правата си заедно с настъпването на нощта. Въздухът изглеждаше непрозрачен, плътен и сив.

— Време е за шоу — обяви Ричър и тръгна към вратата.

Докторът се повлече на метър-два след него. Ричър вдигна ръка и почука. Измина цяла минута, преди отвътре да се чуят леки и колебливи стъпки. Елинор.

Жената отвори и се изправи под рамката. Лявата й ръка придържаше вратата, а дясната, с разперени пръсти, опираше в насрещната стена. Сякаш имаше проблеми с равновесието. Или пък хоризонталното положение на ръката имаше за цел да предпази вътрешността на къщата от външен достъп. Беше облечена с черна пола и черен пуловер. Без колие. Устните й бяха нацепени, тъмни и подути. Носът й също беше силно подут. Жълтеникавите контузии ясно се виждаха въпреки грима.

— Вие — промълви тя.

— Доведох доктора — рече Ричър. — Искаме да проверим състоянието ви.

Очите на Елинор Дънкан се плъзнаха по лицето на спътника му.

— Изглежда зле, също като мен — констатира тя. — Сет ли го подреди така? Или футболистите? И в двата случая се извинявам.

— Не са били те — поклати глава Ричър. — По всичко личи, че в града гастролират двама здравеняци, появили се бог знае откъде.

Елинор Дънкан не каза нищо. Дясната й ръка се отлепи от стената и с лек жест ги покани да влязат.

— Сет у дома ли си е? — попита Ричър.

— Не, и слава богу — отвърна тя.

— Колата му е тук — обади се докторът.

— Излезе с баща си.

— Колко време ще го няма? — попита Ричър.

— Не знам. Но по всичко личи, че имат да обсъждат много неща.