Време за умиране

— През онази година аз бях детегледачка у семейство Дънкан — промълви съпругата на доктора.

— И?

— Те нямаха нужда от детегледачка, защото почти не излизаха. Всъщност излизаха често, но бързо се прибираха. Сякаш играеха някаква игра. За камуфлаж. Някак неохотно ме връщаха у дома. Сякаш ми плащаха да остана с тях. С всичките четирима, а не само със Сет.

— Колко време работи при тях?

— Ходих шест пъти.

— И какво стана?

— В какъв смисъл?

— Нещо лошо ли се случи?

Тя се втренчи в лицето му.

— С мен ли имаш предвид?

— Да.

— С мен не се случи нищо.

— Ти чувстваше ли се в опасност?

— До известна степен, да.

— Нещо неприлично в поведението им?

— Не точно.

— Какво те накара да застанеш до Дороти, когато детето й изчезна?

— Някакво чувство.

— Какво по-точно?

— Не забравяй, че тогава съм била само на четиринайсет! — сопна се тя. — Нищо не разбирах. Помня само, че се чувствах неудобно.

— Защо?

— Бавно започна да ми просветва.

— Какво започна да ти просветва?

— Те бяха разочаровани, че не съм по-малка. Караха ме да чувствам, че съм твърде стара за тях, и да тръпна от страх.

— На четиринайсет си се чувствала стара за тях?

— Да — кимна с въздишка тя. — А и бях доста неразвита. Бях дребно момиченце.

— Какво си представяше, че може да се случи, ако беше по-малка?

— Не искам да мисля за това.

— Каза ли на ченгетата как си се чувствала?

— Разбира се. Всички им помагахме. Бяха страхотни. Много съвременни, въпреки че събитията се развиваха преди двайсет и пет години. Приеха ни сериозно, включително и децата. Изслушваха всички. Искаха да знаят какво си мислим, независимо дали е нещо важно или незначителна подробност. И всичко се изясни.

— Но нищо не беше доказано.

— Нищо — поклати глава съпругата на доктора. — Фамилията Дънкан беше чиста като сълза. Като току-що навалял сняг.

— Но въпреки това ти продължи да подкрепяш Дороти.

— Знаех какво изпитвам.

— Нормално ли протече следствието според теб?

— Бях само на четиринайсет. Откъде бих могла да знам? Видях кучета и хора с якета на ФБР. Като по телевизията. Да, за мен всичко беше нормално.

— А сега? Като се обръщаш назад?

— Така и не откриха велосипеда й.

Съпругата на доктора поясни, че повечето фермерски хлапета започвали да карат очуканите пикапи на родителите си на петнайсет, а дори и по-рано — стига да били достатъчно високи. По-малките и по-дребните карали велосипеди. Огромни стари велосипеди марка „Шуин“ с бейзболни карти между спиците и пискюли на кормилото. Ходенето пеша било непопулярно в окръг с толкова голяма територия. Осемгодишната Маргарет потеглила от къщата, която Ричър вече познаваше, с потръпващи от възбуда колене и лакти. Розовият велосипед бил по-голям от нея. Никой повече не ги видял. Нито нея, нито велосипеда.

— През цялото време очаквах, че ще намерят велосипеда — добави съпругата на доктора. — Може би захвърлен в избуялата трева край пътя. Така става по телевизията. С важни улики около него. Стъпки или нещо, което похитителят е изпуснал. Къс хартия или нещо друго. Но не стана така. Не откриха абсолютно никакви улики.

— Какво в крайна сметка беше твоето заключение? — попита Ричър. — Имам предвид за фамилията Дънкан. Виновни или невинни?

— Невинни — отвърна жената. — Все пак фактите са си факти, нали?

— Но въпреки това остана на страната на Дороти?

— Отчасти поради чувствата, които изпитвах. Те нямат нищо общо с фактите. Отчасти и заради последствията. Случило й се беше нещо ужасно. Членовете на фамилията Дънкан се държаха адски самодоволно, а хората започнаха да осъзнават зависимостта си от тях. Очакваха Дороти да им се извини — нещо, което тя не направи, а после да си затвори устата и да се държи така, сякаш нищо не е станало. Не можеше дори да оплаче детето си, защото и това щеше да се изтълкува като скрито обвинение към фамилията. Всички се чувстваха неудобно. Сякаш Дороти беше длъжна да направи тази жертва. Като в една от приказките за чудовището, на което дали дете, за да остави на мира селото…

Разговорът приключи. Ричър събра трите празни чаши и ги понесе към кухнята. Отчасти за да бъде любезен, отчасти за да огледа панорамата от друг прозорец. Всичко беше нормално. Никой не се приближаваше към къщата. Нищо не се случваше. Докторът се присъедини към него минута по-късно.

— И така, какво ще правиш сега? — попита той.

— Заминавам за Вирджиния.

— Ясно.

— С две спирки по пътя.

— Къде?

— Ще се отбия в районното полицейско управление на сто километра от тук. Искам да хвърля едно око на архивите им.

— Дали все още ги пазят?

— Трябва да ги пазят. Следствието е било голямо, с участието на различни правоохранителни органи, които са действали по най-добрия начин. Папката трябва да е доста дебела. Не могат да я изхвърлят, защото, технически погледнато, случаят не е приключил. Значи трябва да пазят материалите, независимо колко са обемисти.

— И ще ти позволят да ги прегледаш? Просто ей така?

— Аз също съм бил ченге. Цели тринайсет години. Обикновено успявам да се разбера с хората, които съхраняват архивите.

— А защо искаш да ги прегледаш?