Време за умиране

Поведе ги към кухнята, където бяха обработили раните й през онази нощ. А може би и много пъти преди нея. Седна на един от столовете и обърна лицето си към светлината. Докторът се приближи и я огледа. Докосваше я с върха на пръстите си и питаше за болки в главата или в зъбите. Тя отговаряше така, както отговаряха хиляди хора в нейното положение. Малко дръзко, с оттенък на разочарование от самата себе си. Да, носът и устните все още я наболяваха. Да, имаше леко главоболие и зъбите й не бяха добре. Но дикцията й беше значително по-ясна, нямаше бели петна в паметта и зениците й реагираха нормално на светлината. Очевидно доволен, докторът я увери, че скоро ще се оправи.

— А как е Сет? — обади се Ричър.

— Страшно ви е ядосан — отвърна Елинор.

— Каквото повикало, това се обадило.

— Но вие сте много по-силен от него.

— А той — много по-силен от вас.

Жената го дари с продължителен поглед вместо отговор, после отмести очи. Лицето й издаваше несигурност, ограничена единствено от сковаността на подутите устни и болката в разбития нос. Много я боли, рече си Ричър. Очевидно е била ударена два пъти. Първо в носа, а после по-надолу — в устата. Първият удар е бил достатъчно силен, но без да счупи костта. Също като втория, предизвикал разкървавяване на устните, но запазил зъбите цели.

Два удара, внимателно насочени, точно изчислени, прецизно нанесени.

Удари на експерт.

— Не беше Сет, нали? — подхвърли той.

— Не беше — кимна тя.

— А кой?

— Ще цитирам заключението ви отпреди малко: двама здравеняци, гастролиращи в града.

— Бяха тук, така ли?

— Два пъти.

— Защо?

— Не знам.

— Кои са?

— И това не знам.

— Обявили са, че представляват фамилията Дънкан.

— Едва ли. Фамилията Дънкан не се нуждае от външна помощ, за да ме пребие. Отлично се справят и сами.

— Колко пъти ви е нанасял побой Сет?

— Може би хиляда.

— Това е добре. Разбира се, не и от ваша гледна точка.

— Може би от гледна точка на собствената ви чиста съвест?

— Нещо такова.

— Бийте го колкото искате — обяви тя. — Бийте го ден и нощ. Направете го на пихтия, строшете му костите. Лично аз нямам нищо против.

— А защо търпите всичко това? Защо не си тръгнете?

— Не знам — въздъхна тя. — Много книги са написани на тази тема. Изчела съм повечето от тях. Но къде да отида?

— Където и да е.

— Не е толкова просто.

— Защо?

— Просто ми повярвайте, става ли?

— Какво се случи?

— Преди четири дни се появиха двама мъже. Говореха с акцента на Източното крайбрежие. Приличаха на италианци. Носеха скъпи костюми и кашмирени палта. Сет ги покани в кабинета си. Не чух за какво разговарят, но усетих, че сме в беда. В къщата се появи някаква животинска миризма. Излязоха от кабинета двайсет минути по-късно. Сет гледаше кротко. Единият от мъжете обясни, че имали заповед да пребият Сет, но той ги убедил, че ще е по-добре да си го изкарат на мен. Отначало реших, че ще бъда изнасилена пред очите на съпруга си. Такава беше атмосферата. Онази животинска воня, за която споменах. Но стана нещо друго. Сет ме сграбчи и ме изправи пред онзи мъж. Той ме удари, после отстъпи място на колегата си. Удариха ме само по веднъж. В носа и в устата. Вчера вечерта се появиха отново и повториха операцията. После Сет излезе да хапне с приятели. Това беше всичко.

— Много съжалявам — промълви Ричър.

— Аз също.

— Но Сет не ви каза кои са тези хора, така ли? Нито пък какво искат?

— Не. Сет не ми казва нищо.

— Някакви предположения?

— Те са инвеститори — отвърна Елинор. — Или по-скоро представители на някакви инвеститори. Нищо друго не може да ми хрумне.

— „Дънкан Транспортейшън“ има инвеститори? — вдигна вежди Ричър.

— Предполагам. Не вярвам, че този бизнес е особено печеливш. В момента бензинът е доста скъп, нали? Или по-скоро дизелът, с който се движат камионите им. Зима е, постъпленията им са малки. Няма какво да се извозва. Всъщност какво знам аз? Те непрекъснато се оплакват. От новините разбирам, че времената са тежки, най-вече за обикновените банки и за дребния бизнес. Което означава, че те трябва да потърсят заем от други, по-неконвенционални източници.

— Много по-неконвенционални — кимна Ричър. — Но ако става въпрос за някакви финансови затруднения на „Дънкан Транспортейшън“, защо тези типове търсят мен?

— Наистина ли търсят вас?

— Да, него търсят — намеси се докторът. — Тази сутрин се появиха у дома. Удариха ме четири пъти и заплашиха да се разправят и с жена ми. Единственият им въпрос беше къде е Ричър. Предполагам, че са го задали и в мотела на мистър Винсънт. И на Дороти — жената, която работи там като камериерка.

— Това е ужасно! — прошепна Елинор. — Тя добре ли е?

— Жива е.

— А вашата съпруга?

— Малко е шокирана.

— Не мога да ви дам обяснение — въздъхна тя. — Не знам нищо за бизнеса на Сет.

— А знаете ли нещо за самия него? — попита Ричър.

— Какво например?

— Ами кой е, откъде идва…

— Искате ли нещо за пиене? — смени темата Елинор.

— Не, благодаря — отказа Ричър. — Разкажете ми за Сет. Откъде се е появил?

— Все същият въпрос. Осиновен е, като много други хора.

— Откъде?