Време за умиране

— Ще го направя срещу известна информация — погледна го докторът.

— Каква информация?

— Как получи тези травми?

— Защо искаш да знаеш?

— Наречи го професионално любопитство.

Съпругата му привърши работата си, хвърли на масата последния тампон и подаде ризата на Ричър. Той я облече и започна да я закопчава.

— Стана така, както ти предположи снощи. Попаднах в окото на ураган.

— Не ти вярвам — поклати глава докторът.

— Не беше природно явление — поясни Ричър. — Случи се в една подземна галерия, обхваната от пожар. Имаше отвесно стълбище, заобиколено от две вентилационни шахти. Извадих късмет, защото бях на стълбите, когато пламъците изригнаха през вентилационните шахти. Това ме спаси от изгаряне. Но въздухът, който нахлуваше през шахтата и подхранваше пожара в галерията, беше точно толкова силен, колкото пламъците, издигащи се нагоре през вентилационните тръби. Имах чувството, че се катеря нагоре, блъскан от истински ураган. На два пъти паднах обратно, защото не ме държаха краката. В крайна сметка се наложи да се катеря нагоре само на ръце.

— На какво разстояние?

— Двеста и осемдесет стъпала.

— Предостатъчно. Къде стана?

— Това е извън професионалните ти интереси.

— Какво се случи после?

— И това е извън професионалните ти интереси.

— Но е било наскоро, нали?

— Все едно, че беше вчера — въздъхна Ричър. — А сега хващай иглата.

Беше голяма игла. Докторът излезе за малко и се върна със спринцовка от неръждаема стомана — огромна, като за кон. Накара Ричър да съблече ризата си и да опре лакти на масата. Иглата потъна дълбоко в ключицата му отзад. Ричър усети как пронизва някакви мускули и сухожилия. Докторът натисна буталото, бавно и стабилно. Ричър почувства как течността прониква в тялото му. Ключицата моментално се разхлаби, болката се стопи. В реално време, сякаш с вълшебна пръчица. Докторът се прехвърли на другото рамо и повтори процедурата. Резултатът беше същият.

— Прекрасно! — не се сдържа Ричър.

— За какво искаш да говорим? — безстрастно попита докторът.

— За отдавна случили се събития. Когато жена ти е била още дете.

24

Ричър отново облече ризата. После тримата взеха големите чаши с вряло кафе и се прехвърлиха в дневната — тясно и дълго помещение с разположени под прав ъгъл мебели. Едната стена беше заета от огромен телевизор с плосък екран, стъпил на масивен шкаф с аудио-визуална техника. Отделните компоненти бяха свързани с дебели кабели. От двете страни на телевизора бяха поставени солидни, очевидно професионални тонколони. Другата стена беше заета от широк прозорец с дръпнати пердета, от който се разкриваше прекрасна гледка към безбрежното поле. Морава, потънала в зимен сън, мрежеста ограда на масивни метални стълбове, а след това гола земя. Нищо друго освен гола земя чак до хоризонта. Никакви възвишения, никакви долчинки. Никакви гори и поточета. Но и никакви джипове или пикапи. Нищо не помръдваше. Ричър си избра кресло, от което можеше да наблюдава както вратата, така и панорамата през прозореца. Докторът се настани на канапето, а жена му седна до него. По лицето й личеше, че няма желание за разговор.

— На колко години беше, когато изчезна детето на Дороти? — започна без увертюри Ричър.

— На четиринайсет — отвърна тя.

— С шест години по-голяма от Сет Дънкан — пресметна Ричър.

— Някъде там.

— Не си била от неговото поколение.

— Не.

— Спомняш ли си кога го видя за пръв път?

— Смътно. Била съм девет или десетгодишна. Хората говореха. Помня по-скоро тези разговори, отколкото самото събитие.

— Какво говореха хората?

— Че какво можеха да говорят? Никой не знаеше нищо. Информация липсваше. Мислеха, че е някакъв роднина. Може би сирак след автомобилна катастрофа в някой друг щат.

— А семейство Дънкан не предложи ли някакви обяснения?

— Защо да го правят? Това си беше тяхна работа.

— Какво се случи, когато изчезна детето на Дороти?

— Беше ужасно. Като някакво предателство, от което хората се променят. Такава случка те плаши, но инстинктивно очакваш щастлив край. Трябва да има щастлив край. Но в онзи случай щастлив край нямаше.

— Дороти смята, че това е дело на Дънкан.

— Знам.

— Каза, че ти си я подкрепила.

— Вярно е.

— Защо?

— А защо не?

— Била си на четиринайсет, а тя на трийсет. Може би на трийсет и пет. Два пъти по-възрастна от теб. Едва ли е било солидарност между две жени, две майки или две съседки. Не и в нормалния смисъл на думата. Знаела си нещо, нали?

— Защо питаш?

— Наречи го професионален интерес.

— Това се случи преди четвърт век.

— По-скоро вчера от гледна точка на Дороти.

— Ти не си тукашен.

— Знам — кимна Ричър. — Аз просто пътувам за Вирджиния.

— Ами върви си там.

— Не мога. Все още не. Не и докато подозирам, че това ужасно престъпление е дело на фамилията Дънкан и е останало ненаказано.

— Какво значение за теб има това?

— Не знам, но има. Не мога да го обясня.

— На фамилията Дънкан й се разминават доста неща, повярвай ми. Това се случва всеки ден.

— Не ме интересуват другите неща — поклати глава Ричър. — Пет пари не давам на кого му извозват реколтата и колко му струва. С това и сами може да се справите.