Връхлита страховит легион

Загледа удрящите се в бариерата прилепи и озареното във всички цветове на дъгата небе над тях. Летящите гадини на Демонския легион отскачаха от щита. Лорд-регентът знаеше, че някои от враговете му са разумни, но едва ли би могъл да го каже за тези, които щурмуваха всеки ден отбранителната линия. Ако демоните притежаваха и половината от интелекта на елфите, щяха да са победили Клановете на Седемте звезди още преди много години. Ала дори и така те пак смазваха бавно и постепенно редовете на таределите. Цели светове вече бяха изоставени и сега, тук, на родния им свят — той поклати глава, защото това не бе истинският им роден свят, а само столица на неговия народ, — таределите бяха принудени да водят своята последна битка. И той знаеше, че колкото и храбро и упорито да се бият, в края на краищата ще я загубят.

Прилепите се блъскаха яростно в бариерата, но тя удържа. Напоследък бяха започнали да се появяват и демони, владеещи магия, и борбата с тях струваше скъпо на елфите, но по всичко личеше, че днешният ден ще е победен за Клана.

Най-сетне демоните отстъпиха и лорд-регентът огледа бариерата. Знаеше, че за днес битката е приключила.

Свали си шлема и почти в същия миг до него застана един оръженосец, за да го вземе. Друг дотича и докладва:

— Милорд, получихме съобщение, че магьосникът Ларомендис се е завърнал.

Лорд-регентът не попита какви вести им носи, защото магьосникът имаше строга заповед да не съобщава никому наученото, преди да докладва в двореца. Ундалин не можеше да си позволи из града да плъзнат слухове, независимо дали са верни, или не. Съдбата на Клановете на Седемте звезди вероятно зависеше от този доклад.

— Идвам веднага — рече той.

Погледна младия оръженосец и със свито сърце установи, че прилича на един от синовете му, загинал преди години. Помъчи се да овладее чувствата си — твърде много синове бяха изгубили твърде много бащи и обратното. В тази война всички губеха близки.

Махна на двамата младежи, че са свободни, а после и на порталния пазач, че се връща в столицата. Магьосникът, чиято единствена задача бе да поддържа портала отворен, кимна и активира прохода с простичко заклинание. Заповедта му бе да унищожи портала, ако демоните пробият бариерата, и да даде живота си, за да ги задържи поне още няколко дни далече от столицата.

Лорд-регентът пристъпи през портала и се озова на парадния плац пред двореца. На плаца бяха строени два отряда, готови да се отзоват, ако са необходими подкрепления. Лорд-регентът се обърна към дежурния офицер и попита:

— Какво става с другите ни райони?

— Всичките удържаха, милорд — отвърна офицерът, възрастен елф, понесъл по време на службата си достатъчно тежки рани, за да ограничат физическите му способности. Важното бе, че бе запазил здрав разсъдък и лорд-регентът можеше да разчита на него, когато отсъства. Казваше се Джарон и отговаряше за разпределението на подкрепленията. Заповедите му пращаха елфи на смърт и определяха кои да живеят — подобно доверие не се печелеше лесно и изискваше много години служба. — Успяхме да ги задържим още един ден. — Въздъхна и повтори бавно: — Още един ден.

— Да, оцеляхме още един ден — каза лорд-регентът.

— Магьосникът се бил върнал — тихо каза Джарон.

— Не искам никакви слухове — предупреди го лорд-регентът и тръгна към двореца.

Искаше да стигне в покоите си преди заклинателя и да остане няколко минути сам, за да се подготви, ако вестите са лоши. Всъщност трябваше да се подготви и ако вестите, донесени от Ларомендис, бяха добри.

Лорд-регентът на Клановете на Седемте звезди седеше и се опитваше да се наслади на миговете на самота и покой в един ден, изпълнен с глъчка и насилие. Врагът стоварваше удари върху Бариерната стена всяка минута от всеки ден, но тук, в сърцето на столицата, той можеше да се отдаде на илюзията, че градът е такъв, какъвто го помнеше като малко момче. Понякога се укоряваше в слабост, че тъгува по отминали дни, по невъзвратими мигове, но пък тогава го успокояваше и му даваше надежда мисълта, че един ден Народът ще си възвърне спокойния живот, какъвто този свят е познавал някога.

Големите прозорци бяха отворени, за да може на срещите да присъстват Народът и Духовете на предците, както повеляваше законът. Единствената украса в стаята бяха окачените на тавана бойни щандарти на Стопанина на Клановете, които сякаш бяха живо напомняне за историята на Народа всеки път, когато вятърът ги разклащаше.

Високият воин се отпусна на дървения стол — официалния трон на неговия народ, откакто се помнеха.

Народът, неговата раса, умираше и срещу това не можеше да се направи нищо.

Въпреки горещия ден плещите на Ундалин бяха загърнати с бяла кожа като знак за неговия ранг — кожата на снежна мечка, която беше убил високо в планините Мандрона по време на ритуала за встъпване в зрелост. Той сложи ръка върху дръжката на бащиния си меч, Сенчестото бедствие, и разсеяно я погали.