Връхлита страховит легион

Под кожата носеше лека туника и панталони от тъмнозелен плат, съвсем семпли, ако се изключеха златистите ширити по яката и маншетите, а краката му бяха обути в ботуши от фина кафява кожа, все още покрити с прах от тазсутрешната инспекция на градските стени. Същата прах покриваше почти бялата му коса и той съжали, че няма достатъчно време за да се изкъпе.

Погледна през прозореца към синьото небе, усети топлината на слънцето върху лицето си и се наслади на тези усещания — бяха толкова различни от студа, сковал душата му.

В помещението влезе скаут с вързана на ловджийски възел коса.

— Дойде, милорд.

Ундалин му махна да си върви и произнесе с дълбок заповеднически глас:

— Влез, магьоснико!

Заклинателят пристъпи в тройната зала. Беше загърнат в бяла роба и държеше сияещ жезъл. Поклони се и рече:

— Ето ме, милорд.

— Покажи — нареди лорд-регентът.

Магьосникът вдигна жезъла и го раздвижи бавно — и се появи картина, сякаш изрисувана върху невидима стена, но подвижна и жива. Магията сякаш бе създала нов прозорец, но докато зад прозорците на двореца се виждаха окъпаните от слънце земи на Андкардия, вълшебният прозорец показваше съвсем друг пейзаж.

Лорд-регентът го огледа. Изглежда, се намираха на билото на хълм и ако се съдеше по положението на слънцето, беше късен следобед. Отвъд просторната долина се виждаха още върхове. Навсякъде, накъдето погледнеше, виждаше изобилието на природата. Дърветата бяха стари и клонати. Бели облаци се носеха в небето, натежали от влага, вятърът носеше екзотични ухания, примесени с някои по-познати: на смола, бор и кедър. Гората, изглежда, бе пълна с дивеч, а птичките по дърветата чуруликаха безгрижно.

— Тази земя ми изглежда гостоприемна — отбеляза лорд-регентът и втренчи поглед в магьосника. — Това ли е нашият Дом?

Понеже разбираше, че животът му, както и животът на брат му, вероятно зависи от този отговор, Ларомендис, върховен магьосник на Кръга на светлината, се поколеба, преди да отговори:

— Милорд, трябва да говоря с маговете учени. — Видя, че лицето на лорд-регента потъмнява от гняв, и побърза да добави:

— Ще изкажа едно предпазливо мнение, но да, това е нашата древна родина.

На лицето на лорд-регента за миг се мярна следа от облекчение. Ако това бе техният древен дом, значи все още имаше надежда.

— Разкажи ми повече за него, за нашия древен дом.

— Това е красив свят, милорд, макар и да си има свои проблеми. — Помръдна жезъла и сцената изчезна.

— Проблеми — повтори предводителят на Клановете на Седемте звезди. — Има ли някъде, на някой свят, поне един ден без проблеми?

Магьосникът сметна това за риторичен въпрос.

— Да ги чуя — каза лорд-регентът. В този момент се появи още един мъж, воин с ранг, равен на този на лорд-регента. Отвори уста да заговори, но Ундалин вдигна облечената си в тежка ръкавица ръка, за да го накара да изчака.

— Този свят е богат на дивеч, реколта и метали. Но е дом на други.

— На други?

— На джуджета — каза магьосникът с отвращение.

— Джуджета — повтори Ундалин. — Има ли свят, на който да не се срещат тези крадци на кал?

— Боя се, че не — призна магьосникът. Всъщност през последните десет години бе намерил няколко свята без джуджета, но всичките те не бяха подходящи за обитаване, а и сега не бе най-удобният момент да се изясняват подробности от такъв род. След откриването на Магията за преместване всички надежди на Народа се бяха обърнали към намирането на техния митичен Роден дом — задача, която магьосникът смяташе за безсмислена. Ключът към оцеляването на расата бе да се открие какъвто и да е свят, древен или нов, на който да могат да избягат, след като войната с Демонския легион ги бе смалила до една шепа.

Откриването на техния древен свят не беше нищо повече от щастлива случайност, или поне така смяташе той, макар суетата му да не бе по-малка от тази на лорд-регента. Ларомендис, Майстор на изкуството на невижданото, бе готов да признае пред лорд-регента, че е извадил късмет.

Късмет не само за себе си, но и за Народа и за своя брат.

— Там има и хора. Плодят се като мухи на говно. Градовете им приличат на мравуняци и в тях живеят с хиляди.

— А нашият Народ? Той съществува ли още там?

— Да, но те… са примитивни.

— Какво искаш да кажеш? — попита лорд-регентът.

Сякаш за да подчертае тезата си, Ларомендис отиде до северния прозорец, откъдето се разкриваше гледка към града. Тарендамар, Звездният дом, столица на Клановете на Седемте звезди и от поколения паметник за величието на Народа. Лорд-регентът последва червенокосия магьосник и спря до него. Все още недокоснат от свирепата война на север, градът изглеждаше такъв, какъвто Ундалин го помнеше от малък.

Залата за приеми бе само на няколко крачки от двореца на регента и тъкмо с тази палата бяха свързани най-ранните спомени на Ундалин. Баща му бе направил всичко възможно неговият наследник да разбере отговорността, която идеше с полученото наследство.