Връхлита страховит легион

— Ако това бе истина — рече лорд-регентът, — той щеше да е мъртъв. Но аз не мисля, че е лично отговорен за призоваването на демоните. Вярвам, че са го направили други като него, дръзки магьосници, навлезли в забранени за посещение царства и предизвикали с необмисленото си поведение разрушаването на магичните бариери. — Магьосникът насмалко да трепне. Той знаеше, че няма пролом в бариерите, а че по-скоро някъде е бил отворен портал… и ако се разбереше за това… Опита се да прогони тези мисли. — Ето защо смятам да го държа затворен — въпреки желанието ти.

— Вие попитахте, господарю, и аз ви отговорих.

Лорд-регентът си пое дълбоко дъх, сякаш за да запази в себе си уханията на Мидкемия, преди да се върне в света, където се водеше война.

— Добре, Ларомендис. Щом настояваш, върни се с мен и размени мястото си с неговото. Ти ще си неговата гаранция.

— Аз… — почна магьосникът.

Лорд-регентът се усмихна.

— Когато и последните наши сънародници минат през портала, ще те освободя, за да се събереш с брат си. Дотогава ще използваш таланта си, за да помагаш в отбраната срещу Демонския легион.

Ларомендис кимна. Поне нямаше да го натикат в желязна клетка, а щеше да е на бойното поле и да праща демоните в техния ад — откъдето вероятно се бяха пръкнали.

— Добре, милорд. Готов съм да служа както вие сметнете за необходимо.

Лорд-регентът заобиколи един фургон и пристъпи през магичния портал. Като се опитваше да запази безстрастно изражение, магьосникът го последва, доволен, че планът му върви според предвижданията му. Знаеше, че му е нужна само една минута насаме с брат му, не повече, а след това с радост щеше да даде живота си, за да спаси Народа. Но се молеше на древните богове жертвата му да не е наложителна, защото за да осигурят своето бъдеще, щяха да се нуждаят от неговите умения, плюс тези на брат му и на мнозина други, повечето от които в очите на лорд-регента бяха недостойни представители на вражески раси.

За да сполучи обаче, трябваха бързи промени.

А това изискваше и малко измяна.

6. Предчувствие

Пъг завърши заклинанието си.

Събралите се ученици гледаха с напрегнато внимание стълба енергия, който се издигаше над магьосника, и онези, които бяха по-напреднали в обучението, почти усещаха излъчването й върху кожата си. Пъг им преподаваше основни познания, предмет, който оставяха на тези, чието време не е толкова ценно за Конклава на сенките, но Пъг изпитваше нуждата понякога да отскача до класните стаи. Урокът бе съвсем прост: как да почувстваш присъствието на магия и да я откриеш, ако се прилага наблизо. През годините неведнъж с изненада бе установявал, че мнозина магьосници, дори по-старшите, не осъзнават, че са обстрелвани с огнена топка, докато не изгори косите им.

Млади мъже и жени от много народности, някои дори от чужди светове, се бяха събрали да учат тук под настойничеството на най-великия майстор на тайни изкуства в Мидкемия. Днешният урок бе за възприятие и реакция на промени в магията и първата стъпка бе способността да се разпознава магия, когато някой я прилага. Умение, което можеше да изглежда ненужно за повечето ученици, но тримата, които наблюдаваха урока от известно разстояние, бяха на друго мнение: то бе важна крачка в придобиването на познанието за реакция на вражеска магия, защото мигновените промени в магията често бяха факторът, който помагаше на магьосника да запази живота си.

Магнус се обърна към брат си и майка си и каза:

— Изглежда, се справя отлично.

Миранда поклати глава.

— „Изглежда“ не е достатъчно. От тази дума ми навява меланхолия.

— Накор? — попита Калеб.

Миранда кимна.

— Не зная. Може би. Минаха почти десет години. Той го прикрива добре, но понякога го обзема мрачно настроение.

Калеб, по-малкият син на Пъг и Миранда, се обади:

— Мари също го забелязва. — Съпругата му бе чувствителна жена и през десетте години, откакто бе пристигнала на Острова на чародея, бе станала нещо като ръководителка на домакинството, позиция, която Миранда с радост й преотстъпи, тъй като се интересуваше повече от магичните си проучвания.

— Бях там — каза Магнус — и знам, че никой не би могъл да направи повече от баща ми. Накор сам избра съдбата си. — И добави тихо: — Както го направихме и всички ние.

В тъмните очи на Миранда се четеше смесица от тревога за мъката на мъжа й — и раздразнение. Изражение, което двамата й синове познаваха добре. Жена с инак добро сърце, понякога тя беше нетърпелива и припряна като дете.

— Накор? — попита отново Калеб.

— Липсва му — съгласи се Миранда. — Повече, отколкото би искал да признае. Онзи кривокрак дребен негодник имаше уникален ум и можеше да ме накара да се разсмея дори когато съм бясна. — Обърна се и даде знак на синовете си да я последват надолу по склона към главната къща. — През десетте години след смъртта му баща ви го споменаваше поне дваж месечно. Но през последната седмица го спомена над десет пъти. Нещо го измъчва, нещо ново и обезпокоително.