Върховната тайна

— Легни, долу, легни! — провиква се Изидор, докато Люкрес обработва ключалката.

Най-сетне езичето се дръпва. Двамата журналисти побягват, затръшват зад гърба си блиндираната врата и пускат резетата. От другата страна двамата мъже блъскат с всичка сила.

— Не се тревожете, вратата ще издържи. Изглежда дяволски солидна.

Разглеждат новата стая, която прилича на работен кабинет. Люкрес отваря чекмеджетата. Изидор се обръща към стените, украсени с огромна фреска, вдъхновена от произведение на Салвадор Дали. На нея пише: „Апотеоз на Омир“. Вдясно — гола жена, камък с изсечени думи на иврит, тромпет, език, ключ, ухо, залепено за кошница; в центъра — мъж с камшик в ръка изкарва три коня от водата; вляво — скулптура на Омир. От една цепнатина на челото му изпълзяват мравки.

— Тази картина е невероятна, толкова е сложна — казва Изидор.

— Отново Одисей. Омир. Дали… Трябва да има някаква връзка.

— Може би някоя мотивация, която сме забравили. Основополагащите митове, големите архетипи на човешката история.

Люкрес изважда бележника си.

— Основополагащите митове… Да го добавя ли?

— Не. Тази мотивация често пъти е включена в религията.

— Одисей… Някой е харесал този мит и е успял да вкара реалността в легендата. Умът създава реалното.

Изидор прокарва ръка по рисунката на стената. Натиска детското лице, което изпълва устата на Омир, опипва картината с пръсти, натиска надписа на иврит, изсечен в камъка. После се премества към ключа. Без резултат.

Проумяла целта на колегата си, Люкрес натиска пукнатината в мозъка на Омир.

— Прекалено лесно — прошепва Изидор.

Продължават да се разхождат по огромния стенопис.

— Смятате, че зад някой фрагмент се крие таен механизъм? — пита младата жена, като натиска зърното на гръдта на Омир.

— Кой знае? — отвръща Изидор.

Пръстът му проследява контура на тромпета и разкрива рисунъка на едно лице. Люкрес опипва всеки детайл от фреската.

Нищо не се случва. Вниманието на Изидор е привлечено от нещо; прекършени крила — горе вляво, на някакъв остров.

— Крилете на Икар — отбелязва той замечтано. — Приближил се е прекалено близо до слънцето и е паднал… Дали е предчувствал края си?

Дебелият журналист докосва перата на крилете. Чува се някакво ръмжене. Открива се малък отвор. Вътре има кутия, в която е сложена кутийка за бижута от червено кадифе, а в нея — половинсантиметрова ампула, свързана с жица за пластинка с приблизително същата ширина.

— Върховната тайна…

Люкрес доближава фенерчето си. Предметът прилича на малко насекомо без крачка, но те знаят, че това е електрическият предавател, който се вкарва в мозъка, за да може притежателят му да познае абсолютното удоволствие.

— Страхотна миниатюризация!

Изидор го взема предпазливо и го поставя върху показалеца си.

— Ето какво е открил Джордано, като е отворил мозъка на Финшер.

— И това му е коствало живота.

Двамата наблюдават миниатюрното предавателче, почти уплашени от мощта, която се крие в него.

134.

Свършено е.

Черният конник се беше промъкнал в цитаделата на белия цар, както конят на Одисей в Троя. Като видя, че не е останала никаква възможност за бягство, руският шахматист положи царя си — признаваше поражението си. Беше отслабнал с няколко килограма от началото на партията. Ризата му лепнеше от пот. Косата му беше мокра и от целия му вид се излъчваше унижение.

Това беше последната партия от една игра, завършила пет на едно за Финшер. Бившият световен шампион получи истински „урок“.

Шахматът е жестока игра, каза си Финшер. Цар Приам е победен от Одисей.

В очите на Леонид Камински се четеше безкрайно отчаяние.

Двамата си стиснаха ръцете.

Вяли ръкопляскания. Публиката не обича аутсайдерите.

Без значение. Самюел Финшер беше спечелил. Станал бе най-добрият шахматист на света.

Руснакът сдържаше сълзите си. Мениджърът му спортсменски се опита да го подкрепи, но накрая не издържа и го насоли на изпълнен с възклицания руски език.

При вълците победеният подлага глава под корема на победителя, за да му съобщи, че може да уринира отгоре му. В този случай тази работа я свърши съдружникът на победения — треньорът.

На невропсихиатъра му се прииска да го утеши.

Съжалявам, но се налага по-добрият от двама ни да се изправи пред машината.

Самюел Финшер се качи на естрадата и се облегна на ораторския пулт.

— Посвещавам този мач на Одисей — обърна се той към присъстващите, — човека, чиято хитрост ме вдъхновяваше, докато играех. И ще ви кажа още, че… (Не, още е много рано да се говори. По-нататък.) Не, нищо. Благодаря.

Фотоапаратите защракаха.

Предстоеше му да премери сили с Дийп Блу IV — най-добрия шахматист, в когото бе съсредоточен целият „интелект“ на планетата Земя.

135.

Силен удар. Вратата отхвръква от пантите, избита от Канибала и Удушвача, въоръжени с желязна пейка вместо таран. Те правят път на някого зад гърба им. Една възрастна госпожа. Тя заповядва на грубияните да се омитат.