Върховната тайна

— Изпитах усещането, че няма три пространствени и едно времево измерения, а по-скоро едно-единствено измерение — пространствено-времево. Впрочем повечето данни, които получавам в тези моменти, не са разположени във времето. Случват се едновременно в миналото, в настоящето и в бъдещето.

Жан-Луи Мартен се намеси:

„Може би чрез Върховната тайна постигаш съзнанието на човека на бъдещето.“

— Когато получа достъп до това странно състояние, се чувствам умиротворен, безкрайно добър, прочистен от всякакви зли помисли. Забравям делничните си проблеми, излизам извън егото си, превръщам се в нещо открито, отворено. Трудно е за обяснение.

„Завиждам ти… Ами ако и аз се подложа на операция?“

Реакцията беше мигновена.

— Само това не! Твоята роля е ясна. Ти си най-трезвото същество, което познавам. На теб е поверен контролът над тази вихрушка. Ако минеш от другата страна, няма да има кой да осигурява прехода между нашите две схващания за реалното.

„Прав си, и аз съм като Харон — лодкаря от Ахерон. За нас, лодкарите, няма последно пътуване…“

Окото на Жан-Луи Мартен — единствената подвижна точка на тялото му, работеше без отдих.

„Понякога ми се струва, че това, което правим, е лошо. Лошо за мен. Лошо за хората. Като че ли се касае за някакво познание, до което се докосваме преждевременно, което не сме подготвени да понесем. Понякога в главата ми примигва сигнална лампичка: «Това няма да остане безнаказано, не отваряй кутията на Пандора».“

Кутията на Пандора, защо спомена за тази легенда? — замисли се Финшер. — Кутията на Пандора символизира нездравото любопитство и който я отвори, пуска чудовищата на свобода.

Самюел Финшер бавно обработваше получената информация. Декарт. Осем херца. Акацията, питието сома. Промяната във възприятията. Едно беше съвсем — двамата бяха преминали през един етап, за проучването на който са били нужни поколения и поколения изследователи и мистици.

133.

Двамата журналисти се прокрадват зад дъбовете и елите на Алеп. Една полска мишка се стрелва в тревата. Неподвижните градински джуджета оглеждат гъсталака.

Люкрес забелязва една последна сграда, която не са разгледали, тъй като е прикрита от дърветата. На входа се мъдрят три букви: ОТБ. Изидор знае значението на съкращението: Отделение за трудни болни. „Трудни“ е евфемизъм за тези, които никой не иска да приеме, нито класическите психиатрични клиники, нито затворите. Психопати и психотици, убийци-рецидивисти, най-страшните случаи с психически отклонения. От тях се страхуват дори болните.

Пиратите криели съкровищата си в средата на змиярника, за да обезкуражат мераклиите.

Страхливо пристъпват в бялата сграда. Няма легла. Мястото напомня по-скоро на изследователски център.

— Личната лаборатория на доктор Финшер?

Малки клетки с гризачи са наредени на етажерките и на всяка една е написано името на изследовател на човешкия ум: Юнг, Павлов, Адлер, Бернхайм, Шарко, Куе, Бабински.

— Значи това са опасните луди от страховитото отделение на отписаните?

Люкрес взема в ръка мишката, наречена Куе, и я пуска в един изпитателен лабиринт.

— Емил Куе беше измислил метода на Куе, нали?

— Точно така. Той твърдеше, че ако някой си повтори хиляда пъти израза: „Ще победя“, в края на краищата побеждава. Методът му е в основата на самовнушението, следователно — и на хипнозата.

Малката мишка преминава през лабиринта, стига до лоста и силно го натиска.

Люкрес и Изидор вземат друга мишка и я поставят пред заключалка с код.

Няколко секунди и вратичката се отваря.

— Умберто беше прав. Тези мишки са много над средното умствено ниво.

— Супермишки…

— Малки „Финшери“…

Мишките преодоляват препятствията, като се превръщат в акробати, промушват се през прозрачни тръби, плуват, скачат, намират най-прекия път. Двамата журналисти са изумени от находчивостта и интелекта на опитните животинчета.

Изидор посочва една врата. Люкрес вади шперца и я отваря. Друга зала. Прилича на операционна. Зад гърба им се появяват две сенки, изникнали незнайно откъде.

— Разглеждаме? — осведомява се ясен баритон.

Люкрес се обръща и веднага разпознава физиономията.

— Хм, този отдясно е Такаши Токукага, по прякор Японеца-Канибал… — казва тя.

В потвърждение на думите й той рови в джобовете си и вади един кухненски нож.

— Онзи отляво не е толкова известен, но е също толкова страшен — уточнява Изидор. — Пат Удушвача.

В знак на одобрение, мъжът пляска шумно с широка кожена лента, която държи за двата края.

— Показват ги по телевизията, но после се налага да ги приберат някъде — отбелязва Люкрес. — Нямаме късмет, взели са ги тук…

— Сцила и Харибда, последните две чудовища, с които трябваше да се пребори Одисей.

Изидор грабва един стол, за да държи Канибала и Удушвача на разстояние. От своя страна Люкрес се опитва да отвори вратата в дъното.