„Одисей падна във водата и доплува до окаяните останки на кораба си, който го спаси и след девет дни лутане го отведе до остров Огигия, обитаван от красивата нимфа Калипсо, дъщеря на Атлас.“
139.
Остров Света Маргарита ухае на лавандула. Древната пещера и частта от скала не подсказват нищо на угрижените четирима души, които минават покрай тях. Те не поглеждат и прояденото парче дърво, превърнало се в истинска вкаменелост — останка от древния кораб, заседнал тук преди повече от две хиляди години.
Наташа и майка й завеждат двамата журналисти в отделението на хебефрениците.
Наоколо се виждат болни в почти вегетативно състояние.
Топмоделът спира Люкрес и Изидор пред един олигавен болен с червено око, с глава, пристегната с платнена каска, от която стърчат електрически жици. Някои от тях са включени в покрит с бял плат мебел. Срещу болния има компютърен екран и сложно електронно оборудване. Екранът се запалва автоматично. В средата се изписва текст:
„Аз съм Никой.“
Двамата журналисти не разбират веднага. Възможно ли е „това“ да е виновникът? Неподвижен инвалид, който дори не е скрит в отделна стая.
Изидор начаса се досеща, че това е не само най-доброто прикритие, но и най-непоклатимото алиби. Кой би заподозрял едно неподвижно същество?
Изидор Каценберг разбира защо доктор Финшер е избрал именно него, за да му изпраща стимулите.
На екрана се изписва с голяма скорост следният текст:
„Поздравления. Хубава партия шах. Като шахматист оценявам начина, по който се вмъкнахте в цитаделата, за да дадете шах на цариците ми. По същия начин Финшер атакува навремето Камински. Хитростта на Одисей.“
Люкрес се пита как един неподвижен човек може да се изразява с думи и цели изречения.
На екрана се появява още текст.
„Шах, но не шах и мат. Тъкмо обратното, сега е часът на изненадата. Следователите мислят, че противникът им е поставен на колене, но се оказват излъгани. Защото царят не може да бъде матиран. Той е само един мислещ ум, който никой не е в състояние да разтревожи.“
— Вие ли убихте Финшер? — пита Изидор.
„Не вие задавате въпросите, господине. Аз съм този, който пита. Какво знаете за нещата, които се случват тук?“
— Знаят всичко. Трябва да се освободим от тях — отвръща Наташа.
„Физическото насилие е последният аргумент на слабите“ — мислопише на екрана Жан-Луи Мартен.
— Тогава какво ще правим с тях?
Окото се отвръща от екрана и се втренчва в двамата журналисти. Изидор посреща погледа предизвикателно.
— Окото беше в гроба и гледаше… — рецитира той.
„Сбъркахте произведението — мислонаписа Жан-Луи Мартен. — Никой е от мита за Одисей, а не от Библията.“
— Вие се вземате за Одисей, така ли? — продължава подигравателно Изидор.
Люкрес не може да си обясни предизвикателното поведение на приятеля си. Окото примигва.
„Аз съм Одисей-изследователят. С тази разлика, че вместо да откривам бреговете на Средиземно море, аз се ровя в дебрите на мозъка, търсейки извора на човешкия ум.“
— Не — отвръща Изидор, — вие не сте Одисей.
— Какво? Какво ви прихваща? — учудва се доктор Черненко.
„Оставете ме да говоря!“ — мислопише Жан-Луи Мартен.
Изидор си поема дъх и подхвърля:
— Вие имате само едно око. Следователно не сте Одисей, а по-скоро Циклопът — спокойно отговаря той.
Миг на тишина. Дори Люкрес е смаяна от дързостта на своя колега.
„Аз съм Одисей.“
— Не. Вие сте Циклопът!