Върховната тайна

— Изглежда ми направо ледена. Никога не съм могла да разбера какво намират мъжете в тези високи скандинавски блондинки.

— Може би те са някакво предизвикателство. Точно защото имат безчувствен вид, човек изпитва желание да ги накара да се развълнуват. Хичкок например е обичал само студените блондинки, защото според него, когато те направят нещо не съвсем обикновено, то изглежда напълно необикновено.

Наташа Андерсен се навежда към микрофона.

— Добър вечер. Самюел би бил доволен да е сред вас на този празник. Малко преди смъртта си, докато си говорехме в колата, той ми каза: „Мисля, че преживяваме преходен период, през който всичко става възможно, вече няма техническа граница за разширението на човешкия дух, единствените спънки пред това разширение са нашите страхове, нашите архаизми, блокажи, предразсъдъци.“

Ръкопляскания.

— Аз обичах Самюел Финшер. Той имаше светъл ум. Нямам какво повече да кажа.

Тя сяда на мястото си и празникът започва. Появяват се сервитьорите с големи подноси със студени и топли ястия. Светлините угасват. Хендел, който подпомага храносмилането, сменя Бетовен.

Изидор и Люкрес дискретно се доближават до Наташа Андерсен.

— Разследваме смъртта на Финшер.

— От полицията ли сте? — пита топмоделът, без дори да ги погледне.

— Не, журналисти сме.

Наташа Андерсен безцеремонно ги оглежда.

— Смятаме, че е убийство — заявява Изидор.

Наташа се усмихва.

— Умря в ръцете ми. Бяхме сами в стаята — казва тя и върти глава, за да види дали наоколо няма някой приятел, с когото да си поприказва на по-приятна тема.

— Понякога сетивата ни лъжат — настоява Люкрес. — Съдебният лекар, извършил аутопсията, беше убит тъкмо когато се канеше да внесе нов елемент в разследването.

Наташа Андерсен видимо се стяга и произнася бавно и отчетливо:

— Предупреждавам ви, че ако по някакъв начин нанесете щета на имиджа ми или на имиджа на бившия ми приятел, ще ви изпратя адвокатите си.

Металносиният поглед на топмодела се кръстосва с изумруденозеления на журналистката. Двете млади жени се фиксират, без да се усмихват.

— Искаме да ви помогнем — успокоително се намесва Изидор.

— Познавам такива като вас. Опитвате се да използвате името ми, за да си увеличите тиража — отсича Наташа Андерсен.

Появява се Миша, за да представи на младата вдовица някои от поканените.

— Не я харесвате, нали? Нормално. Хубавите момичета са винаги мразени — подхилва се Изидор.

Люкрес свива рамене.

— Знаете ли какво ми се иска най-много сега?

43.

„… Същият мозъчен имплант като на Уолъс Кънингам.“

Финшер погледна пациента си.

— Съжалявам, тази операция струва много скъпо. А тук едва ли не всеки ден ми намаляват субсидиите. Според мен отговорните лица от администрацията предпочитат да дават пари за затворите, защото това успокоява техния „буржоа-данъкоплатец-избирател“, и да забравят лудите.

Окото на Мартен проблесна. Започна поредната очна гимнастика.

„А ако намеря пари за болницата?“

Лекарят се навежда над ухото на болния и прошепва:

— Така или иначе, аз нямам необходимите умения. Трепанацията не е лесна работа. И най-малката грешка може да има тежки последствия.

„Готов съм да поема риска. Съгласен ли сте да извършите тази интервенция, ако успея да превърна болницата в проспериращо заведение?“

Самюел Финшер се съгласи, но продължи да изпитва съмнения.

Жан-Луи Мартен не можеше да изрази убеждението си с лицето си, но написа възможно най-бързо:

„Спомнете си, Самюел, какво ми казахте — че искате да продължите реформите си. Готов съм да ви помогна.“

— Не си давате сметка колко е трудно това.

„Не защото е трудно не го правите, а защото не го правите е трудно. Сигурен съм, че сте постигали успех, но сте го забравили. Доверете ми се.“

Невропсихиатърът мигна в знак на съгласие и излезе от стаята.

Жан-Луи Мартен го проследи с поглед и си пожела да е на висотата на предизвикателството си.

Огледа проблема отвсякъде. Първо потърси аналози в историята.

В античността, у древните гърци, селските идиоти са били хвърляни в морето по време на специална церемония, за да изкупят греховете на общността. През Средновековието са търпели селския идиот, но пък са съдили и изгаряли като вещици онези, които са смятали за обладани от дявола.

През 1793 г., когато Френската революция бушува по улиците на Париж и вятърът на промяната духа във всички области на социалния живот, младият лекар доктор Филип Пинел12, приятел на Кондорсе, става директор на болницата в Бисетр — най-голямата лудница във Франция. Тук той открива в какво окаяно положение са душевноболните. Затворени в мрачни килии, ако не и в клетки от по един квадратен метър, бити, оковавани във вериги, лудите били третирани като животни. За да ги успокоят им пускали кръв, потапяли ги в ледена вода, принуждавали ги да гълтат очистителни. След разрушаването на Бастилията Филип Пинел предложил да се възползват от новата ера и да отворят приюти за душевноболни. В името на свободата експериментът бил разрешен.

Жан-Луи Марген разказа историята на Филии Пинел на Самюел Финшер и му предложи да продължи експеримента на този учен-революционер.

— Какво станало после?