Върховната тайна

„Аз не съм свободен. Самообезценявам се. Всички ние функционираме под влияние на система от предразсъдъци. Имаме някакви измислени представи за реалното и действаме така, че реалното да ги потвърди. Бях започнал да пиша на тази тема в книгата си, но не развих мисълта си.“

— Развийте я сега, това ме интересува.

Финшер търпеливо изчака отговора на Мартен.

„От училището, от родителите ни, от обкръжението ни получаваме предпоставени идеи за света. Гледаме всичко като през криво огледало. В резултат никой не вижда какво става в действителност. Виждаме само това, което предварително сме искали да видим. Непрекъснато пренаписваме света, за да потвърди предразсъдъците ни. Наблюдателят променя наблюдавания обект.“

Забележката се стори любопитна на невропсихиатъра.

„За мен да си болен е поражение. Да си инвалид е срамно. Когато общувам с другите, несъзнателно искам от тях да ми го припомнят. Не мога другояче.“

Ученият беше впечатлен от сръчността на Жан-Луи Мартен. Сега той пишеше не по-бавно от коя да е секретарка. Почти бе достигнал скоростта на нормалното говорене. Функцията създава органа. Времето, прекарано в писане, не му бе донесло литературна слава, но го бе направило изненадващо ловък.

— Осъзнаеш ли предразсъдъците си, значи си започнал да се освобождаваш от тях — отвърна той.

„Всъщност ние не позволяваме на реалното да съществува. Идваме на този свят с някакви вярвания и ако реалното им противоречи, се изхитряме да го разбираме погрешно. Например, ако съм убеден, че хората ще ме отблъснат, защото ще забележат, че съм инвалид, а те не ме отблъснат, ще започна да търся във всяка тяхна дума намек, който да ми позволи да кажа: «Виждате ли, отблъскват ме, защото съм инвалид».“

— Това е принципът на параноята. Страхът произвежда опасността.

Самюел Финшер избърса лигата, която се стичаше от устата на пациента му.

„По-лошо е. Ние проявяваме агресивност към реалното. Непрекъснато си измисляме удобна реалност за лично ползване и отричаме чуждата реалност, ако не си пасва с нашата!“

Какво изразяваше окото на Жан-Луи Мартен — гняв или въодушевление, никой не би могъл да отсъди.

„Мисля, че ние всички сме луди, докторе. Защото деформираме реалното и сме неспособни да го приемем такова, каквото е. Най-симпатични са ни онези хора, които успяват да прикрият собственото си схващане за реалното и да създадат впечатление, че приемат нашето. Ако кажем на глас всичко, което наистина мислим, ще трябва само да се караме.“

Мартен направи пауза, после продължи.

„Може би това е най-ужасното, което съм осъзнал — мислех се за физически инвалид, а след като размислих, установих, че съм и умствен инвалид. Не съм способен да обхвана света.“

Доктор Финшер не отговори веднага.

„Съществува ли човек, способен да приеме голата реалност такава, каквато е наистина, без да иска да я измисля предварително?“ — настоя Жан-Луи Мартен.

— Бих казал, че такава е целта на разумния човек — да приеме света такъв, какъвто е, а не такъв, какъвто си мисли, че е, или че трябва да бъде.

„Аз лично смятам, че реалното е измислено от нас. Ние мечтаем какви да бъдем. Нашият мозък ни превръща в шест милиарда богове, които не съзнават своето могъщество. Затова аз сам ще реша как да мисля за света и как да мисля за себе си. Отсега нататък решавам да се смятам за забележителен човек, който живее във вълнуващ и непознат свят и няма никакви предразсъдъци“ — написа Жан-Луи Мартен.

Самюел Финшер погледна пациента си с нови очи. Какво бе станало с чиновника от Кредитната банка на Ница? Мартен беше като гъсеница, която се превръщаше в пеперуда, само че не тялото, а духът му разперваше многоцветните си крила.

— Впечатлен съм, Мартен.

„Тази нощ сънувах, че се намирам в луксозен салон, където някакви хора празнуваха — написа болният. — И не знам защо, но и вие бяхте там. Имахте огромна глава, гигантска глава, висока три метра.“

Самюел Финшер хвана ръката му.

— Сънят е единственият момент, когато сме напълно свободни. Само тогава оставяме мислите си да се реят на воля. Сънят ви не означава нищо, освен може би това, че ме надценявате.

42.

Обяд е и в МАЕС всичко ври и кипи. Лъскави лимузини паркират една след друга пред провансалската къща — седалище на епикурейския клуб. От тях слизат крайно елегантни хора. Изискано облечените жени разгъват ветрилата си и наместват шапките си. Горещо е.