Вроден порок

Чак по-късно се сети да я огледа за зомби симптоматика, в случай че там, където бе отишла, я бяха обработили като Мики, но му се видя същата стара Шаста. Разбира се, възможността да е сключила сделка, за да избегне съдбата на Мики, оставаше и това повдигаше въпроса коя е другата страна от сделката и каква е сумата. Преди да успее да я попита, тя бе започнала да говори съвсем тихо и той наостри слух.

— Казах ти, че съм заминала на север по семейни работи, обаче истината е, че двама примати ме намериха и отведоха в Сан Педро, където ме качиха на една лодка. И така и не разбрах какви точно са били плановете им, защото, когато стигнахме до Мауи, вече бях намерила начин да се измъкна.

— Някой помощник-капитан, който е и ценител на хубавите задници.

— Всъщност главният готвач. После в Пукалани попаднах на Флип, който пътуваше на автостоп. Той ми даде ключовете от къщата си и ме помоли да я наглеждам. Защо ме гледаш така странно?

— Горе-долу по същото време Вехи Феърфийлд ми даде ЛСД и по време на трипа те видях на същата онази лодка, „Златният зъб“. Аз бях някъде при вятъра, не знам къде, опитвах се да стигна до палубата, следвах лодката отблизо… сега ти ме гледаш странно.

— Знаех си! Усетих нещо тогава и не можех да си избия от главата мисълта, че си ти. Беше толкова плашещо.

— Значи, със сигурност съм бил аз.

— Не, в смисъл чувствах се… обладана. Затова и ти пратих картичка от първия остров, на който спряхме.

— Духът водач на Вехи каза, че не си на лодката по своя воля, но че всичко ще бъде наред.

— Чудя се дали е знаел, че всички на борда са въоръжени. Охрана, екипаж, пътници.

Не попитала защо в прав текст, но Порфирио, главният готвач, й обяснил с радост:

„Пирати“.

„Моля?“ — учудила се тя.

„Товарът, който носим, сеньорита, е желан от мнозина, особено в Третия свят.“

„Мислиш ли, че ще мога да взема нещо за самозащита от арсенала на кораба, за всеки случай?“

„Вие сте пътник. Ще ви защитим.“

„Сигурен ли си, че съм това, а не просто още един желан от мнозина товар?“

„Това сега е флиртуване, нали?“

— Така, така — каза Док след известно време. — И ти к’во каза?

— Казах:

„О, Порфирио, надявам се, че не планират да ме продадат на някоя ужасна банда китайски перверзници комунисти, които да правят всякакъв род ужасни китайски работи с мен…“

Док изнамери малко от тайландската трева на Фриц и запали.

— Така — след като й даде да си дръпне, — и к’во вика Порфирио?

„Позволете ми пръв да сторя тези работи с вас, сеньорита, и с ваше позволение, разбира се, за да можете най-малкото да имате идея какво да очаквате.“

— А-ха.

— Е, нали ги знаеш корабите, пълни са с въжета, вериги, макари, куки, какво ли не…

— Окей, това е… давай го този сладък зачервен задник тука.

— Но… Док… какво толкова казах? — Тя коленичи на дивана, положи лице на възглавничката и се остави в ръцете му.

— Трябва ти една татуировка точно тука. С надпис „лошо, лошо момиче“. Какво ще кажеш, а?

Тя извърна глава към него, погледна го с червени, полуотворени очи.

— Мислех, че ще предложиш нещо от сорта на лист марихуана…

— Хмм. Дали да не…

— Не…

— Какъв тип китайска комунистическа секс робиня си? Искаш ли да си… извиеш гърба ей така… да, прекрасно, точно така…

Започнаха да се чукат и пак свършиха бързо. Малко след това тя каза:

— Това не значи, че отново сме заедно.

— Не, естествено, че не. Но може ли да ти кажа нещо.

— Давай.

— Не ти бях ядосан, никога не съм ти се ядосвал, Шаста, за случилото се между нас, никога не съм се чувствал като наранената страна или нещо подобно. Даже за известно време, докато Мики наистина мязаше на нормален, преобразил се във фрийк, бях склонен да проявя разбиране към човека. А и ти вярвах, че е искрен.

— Проблемът е — изрече го с известна тъга, — че и аз мислех така.

— И ако някой ще си отмъщава на някого…

— О — каза Шаста. — О. Хубаво. Нека помисля по този въпрос.

Тя отиде в кухнята, донесе оттам кутия „Фрут Луупс“, пуснаха телевизора и захрупаха един до друг сухата зърнена закуска, загледани в мача на „Никс“ срещу „Лейкърс“ — също както преди, бе на ръба да каже Док, само дето не беше преди, ами сега, и той знаеше много по-малко, отколкото тогава.

— Не го ли гледаш с включен звук?

— Неее, скърцането на кецовете ме побърква.

След края на първото полувреме тя погледна към него и каза:

— Нещо те мъчи.

— Кой Харлинджън. Срещнах го случайно в Хермоса.

— Значи, наистина не е умрял от свръхдоза, както твърдят всички.

— Не е, даже е в много по-добро състояние — чист е.

— Радвам се да го чуя. Дълго да се носи на вълната.

— Но се е оплел в нещо, от което иска да се освободи. Работи като доносник за ПУЛА, а и го видях по телевизора на някакъв митинг под надслов „Фашизъм в името на свободата“, където се преструваше, че крещи гневно на Никсън, но всъщност се оказа, че е там под прикритие като човек на отряд на име Бдителна Калифорния.

— Това — промърмори Шаста, — боя се, е по моя вина, щото аз свързах Кой с Бърк Стоджър, а пък Бърк го е завел при Бдителните.