Вроден порок

— Чакай. Да не си мислиш, че Кой… — тя се подпря на единия си лакът и го погледна с червените си очи. — Да не си мислиш, че и аз съм вътре?

Док разтри брадичката си и прекара известно време загледан в нищото.

— Нали знаеш как някои хора твърдят, че интуицията им идва някъде от стомаха? Е, Шаста Фей, моята идва от пишката и сега пишката ми казва…

— Толкова се радвам, че повдигнах въпроса. Ще направя кафе, искаш ли?

— И още как… но все пак, едно нещо ме мъчи…

— Такааа. Да чуем.

— Когато ти казах, че съм видял Кой в Хермоса, не изглеждаше много изненадана.

Мълчанието откъм кухнята се проточи, чуваха се само звуците от приготвянето на кафе. Тя се върна и се спря на прага, едното й бедро бе леко повдигнато, коляното сгънато, красивата, гола Шаста.

— Видях го веднъж в каньона Лоръл, накара ме да се закълна, че няма да кажа на никого. Каза, че ако хората разберат, край с него. Но не навлезе в детайли.

— Май още от тогава някой се е опитвал всячески да опази тази измислена история от разпадане. Не че е успял де, защото тя точно това направи още първия път, в който той се опита да мине с нея. Какво, по дяволите, си е мислил, че ще се случи?

— Нямам идея. Ти какво си мислеше, когато се захвана с частното детективстване?

— Ситуациите са различни.

— О? Мен ако питаш, ти и Кой сте си лика-прилика.

— Мерси. Сега обясни.

— И двамата сте ченгета, които никога не са искали да бъдат ченгета. Бихте предпочели да карате сърф, да пушите, да се чукате, всичко друго, но не и това, което правите. Сигурно сте си въобразявали, че ще преследвате престъпници, а всъщност сега и двамата работите за тях.

— Ауу, човече.

Възможно ли беше наистина да е така? Док все си мислеше, че се бъхти в името на хора, които, когато изобщо можеха да си го позволят, му плащаха с половин доза марихуана или с обещание за дребна услуга, а понякога приемаше от тях и само кратка усмивка, стига да е искрена. Започна да преглежда наум клиентите, платили му в кеш, които помнеше, като започна с Крокър Фенуей и мина през всички шефове на студиа, герои на стоковия пазар от гоу-гоу ерата, емигранти от далечни страни, живеещи от парите, пращани им от близки, които си търсеха нова мацка или дилър на трева… Несъмнено мизерен списък, не много различен, предположи Док, от този със заинтересованите от работата на Кой страни.

— Кофти!

Възможно ли беше Шаста да е права? Док трябва да е изглеждал страшно смазан, защото Шаста отиде при него и го прегърна.

— Съжалявам, малко преиграх. Актрисата в мен не устоя на гръмките изказвания.

— Мислиш ли, че заради това се побърквам в опити да намеря начин да откъсна Кой от онези типове? Въпреки че аз самият не мога да се освободя от моите? Именно защото аз самият не мога…

— Кураж, Камий… още си далече от това да си материал за ПУЛА.

Добър опит. Но идеята не го остави на мира.

По-късно излязоха навън, където из въздуха се носеше лек дъждец, смесен със солените пръски, долетели от прибоя. Шаста пое бавно към плажа през мокрия пясък, вратът й бе леко извит по добре заучен начин, датиращ още от времето, когато към него се бе добавило и изпълненото с чар обръщане на гърба. Док тръгна по следите от босите й крака, вече почти изядени от дъжда и сенките, сякаш бе наивник в търсене на пътя си обратно към минало, което въпреки усилията и на двама им се бе превърнало в сътвореното от самото него бъдеще. Прибоят, видим само от време на време, се разбиваше в духа му, разклащаше разни неща, някои от тях падаха в мрака и изчезваха завинаги, други се приплъзваха към колебливата светлина на вниманието му, независимо от това дали искаше да ги види, или не. Шаста бе улучила право в целта. Майната му на кого — за какво работеше той сега?

Осемнайсет

Колкото повече Док приближаваше центъра на Ел Ей, толкова по-гъст ставаше смогът и от един момент нататък вече не можеше да вижда до края на пресечката. Всички караха с включени фарове и той си спомни, че някъде зад гърба му, на плажа, си течеше поредният класически ден, огрян от калифорнийското слънце. Тъй като отиваше на посещение при Ейдриън Праша, бе решил да не пуши много и затова се изненада сериозно, когато пред очите му внезапно изникна образувание в тъмно металическо сиво и с големината на Гибралтарската скала. Колите продължаваха да си пълзят, никой, изглежда, не виждаше нещото. Той се сети за потъналия континент на Сортилидж, представи си го как се завръща, как излиза на повърхността точно в изгубеното сърце на Ел Ей и се зачуди дали изобщо някой тук би го забелязал, ако наистина се случи. Хората в този град виждаха само онова, което се бяха разбрали помежду си да виждат, вярваха основно на телевизора или на сутрешния вестник, който половината от тях четяха, докато караха по магистралата към работното си място, а мечтата на всички беше да помъдреят, да открият истината, която ще ги освободи. С какво би могла да им помогне Лемурия? Особено като се имаше предвид, че тя е мястото, от което са били прокудени в отдавна забравени времена.