Вроден порок

— Леле — отговаря Док, — изглеждаш точно като в огледалото!

— Жестоко, защото ти не приличаш на нищо, човече, даже си направо невидим!

И това слага началото на класическо и — ако го нямаше фактора „тревоманска памет“ — незабравимо изтрещяване. Изглежда, съществуват двама Доковци, Видим Док, който приблизително е в рамките на тялото му, и Невидим Док, който е неговото съзнание, и доколкото успява да схване нещата сега, двамата са в нещо като яростна битка, започнала отдавна. Това, което влошава още повече ситуацията, е, че неин фон по необясними причини е музиката на Майк Кърб от „Големият заговор“ (1969), вероятно най-ужасният саундтрак, сполетявал филм в историята на човечеството. За щастие, и двамата Доковци са пътешествали из немалко подобни нетърсени маршрути през годините и така са се сдобили с полезен набор от параноидни умения. И така, въпреки че се е случвало да се хваща на номера на някой шегаджия с нормално изглеждащ спрей за нос, пълен с амил нитрат, или на предложението на розовобуз тийн-ейджър да опита от сладоледа му с цвят от пейот, Док знаеше, че ако не на друго, може да разчита на унижението да преведе него, а и другия Док, невредими през всеки трип, независимо колко гаден е той.

Поне до този момент. Но ето че сега, сякаш от — е, не точно от нищото, но със сигурност от някоя също толкова безмилостна пустиня изникна фигура, висока и скрита в плащ, с огромни и зловещо наострени златни кучешки зъби и светещи очи, които огледаха Док по отблъскващо познат начин.

— Както може би вече си се досетил — прошепна нещото, — аз съм Златният зъб.

— В смисъл, както Джей Едгар Хувър „е“ ФБР-то, така ли?

— Не точно… те са се кръстили на най-ужасния си страх. Аз съм немислимото отмъщение, което търсят, когато някой от тях стане непоносимо непослушен, когато всички други санкции се окажат безсилни.

— Става ли да те питам нещо?

— За доктор Блатнойд. Доктор Блатнойд претърпя фатален инцидент, защото извършваше неодобрени дейности, свързани с разпределението на печалба, и за които неговите сътрудници по разбираеми причини са се направили, че не знаят нищо.

— И ти всъщност… каква беше думата…

— Ухапвам. Впих ги, да — и се усмихна ужасяващо, — във врата му. Да.

— Ъъ. Ами. Мерси, че ми разясни ситуацията, господин Зъб.

— О, наричай ме Златен.

— Яко е изтрещял — каза някой.

— Не съм — възропта Док.

— Ето, това би трябвало да го успокои. — Следващото нещо, което усети, бе как една игла потъва в ръката му, после времето му стигна само за да тръгне да задава резонния въпрос: — Какво, по… — и да го завърши чак когато се събуди, за щастие не много часове по-късно, в някаква стая, завързан с белезници за желязото на институционално легло.

— … дяволите? Или иначе казано, какво имаше в оня джойнт?

— По-добре ли си вече? — Ето го и Пък с физиономия, разкривена от особено зла усмивка. — Нямах идея, че си бил просто социален пушач, можех да си спестя парите и да ти дам само бира.

На Док му беше трудно да следи мисълта му, но схвана, че Пък нарочно го е пратил на кофти трип, за да има основание да каже на някого да му бие успокоително и да го докара тук. Което беше къде? Стори му се, че чува прибоя някъде наблизо… или го усещаше през греди и напречни дъски.

— Пак ли ти, Пък? Как е госпожата?

— Кой ти каза за това?

— Опа. Какво се е случило?

— Парамедиците казаха, че шансовете й са добри, по-добри от твоите в момента.

— Какво си й сторил, Пък?

— Нищо, което самата тя да не е искала. А теб какво, мамка му, те интересува?

— Колко бързо забравят хората. Та нали аз ви събрах, гълъбчета.

— Не се тревожи за нея. Знам как да я третирам. Тебе също. Но все пак има нещо, което смятам, че е редно да знаеш. За Глен е.

— Глен.

— Слушай, Спортело, аз наистина го предупредих точно преди да го очистят.

— Преди да го какво?

— Глен отдавна си беше мишена, умнико. Пичовете от групировката, която уреждаше с оръжия, му имаха по-малко доверие дори от Братята, които пък го бяха вкарали в черния списък като предател на расата си.

— А ти ми казваш всичко това, защото…

— Защото от хората, които познавам, ти си единственият, на когото някога му е пукало за Глен. Двамата с него бяхме повече от колеги, партньори, наръгвали са ме в пандиза заради него, той е лежал в карцера заради мен, а после аз му обърнах гръб и помогнах да му видят сметката. Но му дължах поне телефонното обаждане, нали?

— Предупредил си го? Защо не е избягал, човече?

— Щото това беше първата му нормална работа. „Мой дълг е да защитавам Мики.“ Тъпак. Всъщност вие с Глен сте еднакъв сорт тъпаци.

— Не искам да те прекъсвам, ама къде сме? И кога ще мога да си ходя?

— След като бъдеш неутрализиран като заплаха.

Док направи бърз преглед на ситуацията. Беше в белезници и някой беше взел пистолета му.

— Не съм много сигурен, но вероятността да съм заплаха е около нула процента.

— Ейдриън има работа в града, но скоро ще се върне и тогава и ние ще можем да свършим нашата. Искаш ли цигара? — Той изчака Док да му кимне за „да“. — Жалко… отказах цигарите, ти също трябва да го направиш, задник такъв.