Вроден порок

„Ей Пи Файнанс“ беше завряна някъде между южната част на центъра и закърнялата река, родната земя на индианци, скитници и разнородни пиячи на „Миднайт Спешъл“, в дъното на занемарен сбор от нещо като пусти улици, сред парчета стари железопътни релси, скрити от погледа зад тухлена стена и пълзящи сред плевелите към нищото. Отпред и от другата страна на улицата Док видя около половин дузина млади мъже, които не се шляеха, нито злоупотребяваха с разни субстанции, ами стояха неподвижно и стегнато, сякаш чакаха влизането в сила на някаква заповед. Сякаш бяха там само за едно нещо, един-единствен специален акт и само той имаше значение, защото за останалото щеше да се погрижи я Бог, я съдбата, я кармата, я някоя друга сила.

Вътре жената на рецепцията остави у Док впечатлението за прецаканата страна в бракоразводно дело. Прекалено много грим, прическа — дело на човек, който се опитва да спре цигарите, минирокля, която тя умееше да носи точно толкова добре, колкото старлетка — викторианска дреха. Прииска му се да я попита: „Добре ли сте?“, но вместо това помоли да види Ейдриън.

На стената в офиса на Ейдриън висеше картина в рамка на булка и младоженец, снимани преди много време някъде в Европа. Върху бюрото му имаше един полуизяден донът с глазура и хартиена чаша с кафе, а зад тях седеше Ейдриън, безмълвен и облещен. Топлата светлина на смога от центъра се процеждаше през прозореца зад него, светлина, която не би могла да се роди от нито една нормална или истинска зора, подходяща по-скоро за цели или условия, постигнати след споразумение в края на символично договаряне. Трудно би било да разчетеш изражението на когото и да е на такава светлина, а това на Ейдриън Праша — съвсем. Но Док все пак се опита.

Ейдриън имаше къса бяла коса, разделена на път отстрани и разкриваща тънка линия розов скалп. Док подмина косата, фокусира се върху лицето и видя, че то е по-скоро лице на млад мъж, все още не забравило удивлението на юношеството, все още не стигнало — а може би и никога нямаше да стигне — до суровата компетентност, която косата рекламираше. Беше облечен в небесносин костюм от някаква плетена и небрежно намачкана синтетична материя, имаше „Ролекс Челини“, май спрял, което обаче не му пречеше да го поглежда от време на време, за да покаже на посетителите си колко много му губят времето.

— Значи си тук заради Пък? Чакай малко, това са пълни глупости… спомням си те, ти си хлапето от магазина на Фриц в Санта Моника, нали? Веднъж ти заех специалното си издание на бухалката на Карл Ястремски, за да събереш задълженията на един нещастник по детската издръжка, помня, че го сгащи в един „Гейхаунд“, свали го и после отказа да я използваш.

— Аз и тогава се опитах да обясня, че я искам, защото страшно се възхищавам на Яз.

— Няма място в тоя бизнес за такива глупости. Какво става с тебе, още ли преследваш длъжници, или си се отдал на църквата?

— Частен детектив съм.

Док реши, че няма смисъл да го крие.

— Дали са разрешение на теб? — Док кимна, Ейдриън се засмя. — Казвай сега кой те праща. За кого работиш днес?

— Не е срещу заплащане — каза Док. — В личното ми време го работя.

— Грешен отговор. Според тебе с колко още от личното си време разполагаш, хлапе? Той отново погледна спрелия си часовник.

— Точно това щях да питам и аз.

— Момент да им кажа да извикат помощника ми.

През вратата по начин, който намекваше за пълно безразличие по отношение на това дали е отворена, затворена, или заключена, влезе Пък Бийвъртън.

Това нямаше да има щастлив край.

— Как е, Пък?

— Познаваме ли се? Мисля, че не.

— Заприлича ми на един тип, дето срещнах наскоро. Ама съм се объркал.

— Объркал си се — каза Пък. Обърна се към Ейдриън Праша. — Какво да правя с… ъъ — наклони глава в посока на Док.

— Чака ме много натоварен ден — отговори Ейдриън, докато излизаше. — Не знам нищичко за това, което се случва тук.

— Най-накрая сами — каза Док.

— Понякога е добре да имаш кофти памет — посъветва го Пък, после седна на шефския стол на Ейдриън и извади един по-дълъг от обичайното джойнт, който според Док беше свит в хартийка на „И-Зет Уайдър“. Пък запали, дръпна стабилно и подаде цигарата на Док, а той, без да му мисли много, я взе и също си дръпна. Уви, не знаеше, а и да знаеше, вече беше твърде късно, че след като бе прекарал години в съвестно учене в училище за нинджи в Бойл Хайтс, Пък бе овладял до майсторство техниката, известна като „фалшиво дръпване“, благодарение на която можеше да изглежда все едно и той пуши от джойнта на набелязаната жертва, докато Док си мисли, че тревата си е съвсем наред, нищо че в действителност съдържаше достатъчно фенициклидин, че да отреже и слон, каквато несъмнено е била първоначалната идея в „Парк-Дейвис“, когато са измисляли веществото.

„Елесдито те кани да престъпиш прага — обичаше да казва Денис. — Фенициклидинът отваря вратата, бута те през нея, трясва я зад гърба ти и я заключва.“

След известно време Док осъзнава, че върви до себе си по улицата или може би в дълъг коридор.

— Здрасти — казва Док.