Вроден порок

— Пробвай да се приближиш на десет пресечки от него, и те ще легнат под колата ти. Продължи още малко, и ще хвърлят граната по тебе. Ако искаш да говориш с Мики, не бъди спонтанен, не се прави на интересен. Използвай канали.

— Аха, обаче не ми се ще и да забърквам Шаста в неприятности. Къде мислиш, че мога да го срещна, в смисъл, сещаш се, случайно?

— Обещах на сестра ми да не излагам детето й на опасност.

— Аз се разбирам с Братството, лельо Рийт, знам как се здрависват и други такива работи.

— Хубаво, задникът си е твой, хлапе, а тъй като тук се заформя проблем с течната очна линия, ще ти кажа само, че доколкото знам, Мики прекарва доста време напоследък в най-новата си гавра с околната среда — някакъв талашитен ужас на име Ченъл Вю Истейтс.

— А, да, онова място. Бигфут Бьорнсен им прави рекламите. Пускат ги по време на странни филми, за които никой не е чувал.

— Е, ами тогава може би старото ти приятелче ченге трябва да се заеме с това. Поддържаш ли връзка с полицейското на Ел Ей?

— Мина ми през ума да отида при Бигфут — каза Док, — но точно посягах към телефона, когато се сетих, че — понеже Бигфут си е Бигфут — накрая аз ще го отнеса.

— Май по-добре да си останеш с нацитата, не ти завиждам за избора. Внимавай, Лари. Обаждай се от време на време, за да мога да кажа на Елмина, че си още жив.

Шибаният Бигфут. Да му се не види. Воден от някакъв екстрасензорен импулс, Док се пресегна към телевизора, включи го и прехвърли на един от местните канали, посветени на старовремски телевизионни филми и непродадени пилотни епизоди, и на екрана цъфна не друг, а самото дърто хипиненавистно бясно куче, което заработваше допълнително след тежък ден, прекаран в нарушаване на граждански права, като рекламно лице на Ченъл Вю Истейтс. „По идея на Майкъл Улфман“, пишеше под логото.

Като немалко лосанджелиски ченгета, Бигфут, кръстен така на предпочитания от него стил на влизане с взлом, таеше копнежи, свързани с шоубизнеса, и даже вече се бе появявал в характерови роли, сред които както на комичен мексиканец в „Летящата монахиня“, така и на асистент-психопат в „Пътешествие до дъното на морето“, достатъчно на брой, че да плаща членски внос на гилдията на филмовите актьори и да получава чекове за повторните излъчвания на филмите му. Вероятно продуцентите на рекламите за Ченъл Вю бяха толкова отчаяни, че разчитаха на разпознаваеми за публиката лица — а вероятно, каквито бяха подозренията на Док, Бигфут получаваше нещо и от продажбата на въпросните недвижими имоти. Каквато и да беше истината, в нея едва ли имаше кой знае колко лично достойнство. Бигфут заставаше пред камерата, облечен в костюми, които биха засрамили и най-неироничното хипи в Калифорния, като тазвечерният се състоеше от дълга до глезените кадифена пелерина с десен пейсли в толкова много биещи се „психеделични“ краски, че телевизорът на Док, евтина покупка, направена в паркинга на „Зоди“ по време на една нощна разпродажба под наслова „Лунна лудост“, направо изоставаше с образа. Бигфут носеше и аксесоари — любовни мъниста, слънчеви очила със символа на мира на стъклата и гигантска афроперука, боядисана в китайско червено, бледозелено и индигово. Като гледаха Бигфут, зрителите често се сещаха за легендарния търговец на коли на старо Кал Уъртингтън с една малка разлика — Кал бе известен с това, че в рекламите му се появяваха живи животни, а в сценариите на Бигфут участваше цяла напаст неумолими малки дечица, които се катереха по мебелите на дома модел, скачаха без разрешение в басейна в задния двор, пищяха и викаха и се правеха, че застрелват Бигфут, с крясъци „Сила на фрийковете!2“ и „Смърт на прасето!“. Зрителите изпадаха в екстаз. „Гледай ги тия дечица, коментираха те, леле, страхотни са, а?“ Нито един охранен леопард не бе успявал да се качи на главата на Кал така, както дечицата катереха тази на Бигфут, но той беше професионалист, нали така, и затова, Бог му бе свидетел, не се отказваше, а гледаше внимателно филмите с У. К. Фийлдс и Бети Дейвис, когато ги пускаха по телевизията, в търсене на всякакви съвети за това как да дели един кадър с мъници, чиято сладост за него рядко беше нещо повече от проблематична. „Ще станем ние другарчета, казваше по-скоро на себе си с дрезгав глас и се преструваше, че не може да спре да дърпа от цигарата си, ще станем другарчета.“

Изведнъж някой започна да блъска по входната врата и Док за секунда си помисли, че това най-вероятно е самият Бигфут, който се готви да влезе с гръм и трясък както в добрите стари времена. Но всъщност беше Денис от по-надолу по хълма, чието име всички произнасяха така, че да се римува с „пенис“, и който сега изглеждаше по-дезориентиран от обичайното.