Вроден порок

Обратно вкъщи Док си сви една, включи на късния филм, изнамери някаква стара тениска и започна да я къса на къси лентички с широчина около сантиметър и половина, докато не натрупа купчинка от около стотина такива, после си взе набързо душ, хвана все още мократа си коса, уви един тънък кичур около лентичка, завърза я с обикновен възел и приложи този стил от южняшките плантации върху цялата си глава, след което прекара може би около половин час със сешоар в ръка, по време на който май задряма за малко, после развърза всички възли, наведе глава и разреши косата си, и най-накрая получи това, което в неговите очи беше що-годе представителна афроприческа на бял пич с диаметър около четиресет и пет сантиметра. Внимателно пъхна главата си в кашон от магазина за алкохол, за да запази формата, излегна се на дивана, този път наистина заспа и малко преди изгрев-слънце сънува Шаста. Не може да се каже, че се чукаха, но правеха нещо в този дух. И двамата бяха долетели от другите си животи така, както хората долитат в сънищата преди зазоряване, за да се срещнат в странен мотел, който като че ли беше и фризьорски салон. Тя настоятелно твърдеше, че „обича“ някакъв мъж, чието име така и не казваше, макар че, когато най-накрая се събуди, Док осъзна, че навярно е имала предвид Мики Улфман.

Нямаше смисъл да спи повече. Завлече се до „Уейвос“ нагоре по хълма и закуси в компанията на вечно киснещите там върли сърфисти. Флако Лошия се приближи до него.

— Човече, онова ченге пак те търсеше. В какво си се забъркал?

— Ченге? Кога беше това?

— Снощи. Ходил до вас, но ти си бил навън. Детектив от отдел „Убийства“ в здраво очукания ел камино, оня с триста деветдесет и шестицата?

— Бил е Бигфут Бьорнсен. Защо просто не е разбил вратата ми, както прави обикновено?

— Май спомена нещо такова, но после каза, че „И утре е ден“… което значи днес, нали?

— Не и ако зависи от мен.

Офисът на Док се намираше близо до летището при „Ийст Империъл“. Споделяше го с д-р Бъди Тюбсайд, чиято практика се състоеше главно в инжектирането на хора с „витамин B12“, евфемизъм за приготвена от самия него смес от амфетамини. И днес, макар и още да беше съвсем рано, Док пак трябваше да се промуши покрай опашка от клиенти, страдащи от недостиг на В12, която вече стигаше чак до паркинга и се състоеше от домакини от крайбрежните градове с определен индекс на меланхолията, актьори, получили обаждане да се явят на кастинг, старци със сериозен тен в очакване на ден, изпълнен с хортуване под слънцето, стюардеси, кацнали току-що с някой нощен полет, както и няколко действителни случая на злокачествена анемия или вегетарианска бременност и всички до един влачеха крака в полусън, пушеха цигара след цигара, говореха си сами, чакаха реда си във фоайето на малката сграда от сива тухла пред турникет, до който, стиснала клипборд с прикрепен към него списък с имената им, стоеше Петуния Лийуей, страшно парче с касинка и престилка с микродължина, отражение не толкова на сестринската униформа, колкото похотлив коментар на въпросната, от които д-р Тюбсайд твърдеше, че е купил цял тон от „Фредерикс“ в Холивуд във всякакви модни пастелни цветове, в днешния случай — аквасиньо, на цена почти като тази на едро.

— Добро утро, Док. — Гласът на Петуния прозвуча почти като на певица в бара на някой хотел, което си беше вокалният еквивалент на пърхането с изкуствени мигли. — Много ми харесва афрото ти.

— Как е, Петуния? Още ли си омъжена за как-му-беше-името?

— Ох, Док…

При подписването на договора двамата наематели, като делящи си двуетажно легло на летен лагер, бяха хвърлили чоп кой да получи помещението на горния етаж и Док бе загубил или, както предпочиташе да го мисли, спечелил. На табелката на неговата врата пишеше ЛСД РАЗСЛЕДВАНИЯ, като ЛСД, обясняваше той, когато някой го попиташе, не че се случваше често, значеше „Локализиране, Следене, Детектиране“. Под нея имаше картинка на гигантска кървясала очна ябълка в любимите психеделични цветове зелено и лилаво, като за внимателното пресъздаване на буквално хилядите й възпламенени капиляри бе наета комуна от страстни почитатели на амфетите, която отдавна бе мигрирала в Сонома. Често се случваше потенциален клиент да остане загледан с часове в очния лабиринт и да забрави за какво е дошъл.