Вроден порок

— Няма ги. Всичко смляно на парченца. Някакви чайки ровят и кълват. Помислих си, че е от наркотиците, затова покарах колата известно време и се върнах, но всичко продължаваше да си е изчезнало.

— Аха.

Док натрака: Не халюцинира.

— Никой и нищо. Призрачен град. С изключение на една табелка, на която пишеше „Скоро на това място“, къщи на цени като за селяндури, молове, лайна някакви. И познай кой ще ги строи.

— Отново Улфман.

— Точно.

Док бе окачил на една от стените карта на областта.

— Покажи ми.

До зоната, която Тарик посочи, изглежда, можеше да се стигне, като се хване сравнително прав път по булевард „Артезия“ в посока изток, и Док осъзна след около минута и половина четене на картата, че това е всъщност теренът, на който се намира Ченъл Вю Истейтс. Направи се, че преценява каква е етническата принадлежност на Тарик.

— Ти беше какъв, японец ли?

— Ъъ, от колко време го работиш това?

— Просто казвам, че мястото е по-близо до Гардена, отколкото до Комптън6.

— Втората световна — каза Тарик. — Преди войната голяма част от Южен Ел Ей е била японски квартал. Тях са ги пратили по лагерите, а сега ние сме следващите японци.

— Съответно, ваш ред е да се разкарате.

— Отмъщението на белия човек. Като че ли магистралата до летището не му беше достатъчна.

— Отмъщение за…?

— Уотс.

— Бунтовете.

— Някои от нас използват думата „въстание“. А Белият, той само чака да настъпи момента.

Дълга и тъжна история има ползването на земята в Ел Ей, не се уморяваше да повтаря леля Рийт. Мексиканските семейства, изтикани от каньона Чавес, за да може да бъде издигнат стадионът „Доджър“, индианците, изгонени от Бънкър Хил заради Музикалния център, кварталът на Тарик, сринат до основи, за да бъде построен Ченъл Вю Истейтс.

— Ако се свържа с приятелчето ти от пандиза, той ще си изплати ли дълга към теб?

— Не мога да ти кажа какво ми дължи.

— Не е нужно.

— А, и другото е, че не мога да ти платя нищо предварително.

— Не е проблем.

— Прав беше Следж, ти наистина си побъркано бяло копеле.

— Как го установи?

— Събрах две и две.

Две

Док пое по магистралата. Лентите в посока изток гъмжаха от микробуси VW, боядисани в трептящите образи на десена пейсли, грундирани градски хемита7, удита8 от автентичен диърборнски бор, поршета, карани от телевизионни звезди, кадилаци, понесли зъболекари към извънбрачни срещи, ванове без прозорци, приютили потресаващи тийндрами в развитие, пикапи с матраци, пълни с братовчеди от провинцията на окръг Сан Хоакин, всички понесли се към необятните и безхоризонтни полета от къщи под линии от електрически кабели и с радиа, лутащи се между едни и същи АМ станции, под небе като разредено мляко и под бялата бомбардировка на слънце, редуцирано от смога до петно от вероятност, в светлина, на която започваш да се чудиш дали нещо като онова, на което му викаш „психеделично“, въобще може да се случи, или пък — кофти тръпка! — дали не се случва, само че някъде на север.

Още от „Артезия“ Док започна да забелязва табелките за „Ченъл Вю Истейтс, една идея на Майкъл Улфман“. Там вече бяха очакваните местни двойки, които изгаряха от нетърпение да огледат новия НаБок9, както леля Рийт нерядко наричаше повечето къщи, проектирани като по шаблон. От време на време в краищата на предното стъкло на Док се появяваха черни пешеходци, объркани, както вероятно е бил и самият Тарик, и оглеждащи се за стария им квартал, за стаите, които са обитавали ден след ден, солидни като пространствените оси, а сега изгубени някъде сред хаоса и разрухата.

Мястото на строежа се простираше чак до маранята и носеше мекия мирис на частиците мъгла в смога, както и на пустинята под паважа — по-близо до пътя имаше модели на къщи, по-навътре бяха истинските, вече завършени, а зад тях се мержелееха скелетите на новите конструкции, които бавно поглъщаха празните пространства. Док мина с колата през портата и стигна до отрязък циментирана почва, където вече бяха поставени улични знаци, макар и да липсваха уличните настилки. Паркира на ъгъла на бъдещите „Кауфман“ и „Броуд“ и тръгна обратно пеша.

Разкриващи филтрирана гледка към почти занемарен ръкав на аварийния канал „Домингес“, забравен и отрязан от цели мили пълнеж или, иначе казано, боклук от както успешни, така и провалили се индустриални начинания, тези домове бяха в нещо като испански колониален стил с не съвсем издръжливи на голяма тежест балкончета и покриви от червени керемиди, чиято идея беше да напомнят на по-скъпи градове като Сан Клементе или Санта Барбара, нищо че никъде наоколо не се виждаше и едно дръвче за сянка.