Вроден порок

— В Ченъл Вю Истейтс, бъдещ квартал, където съвсем скоро съставните елементи на някое здраво семейство ще започнат да се събират вечер след вечер, за да се взират в посока на телевизора, да се тъпчат с полезни снаксове, а пък след като децата си легнат, и да си поиграят малко с цел увеличаване на потомството, без изобщо да подозират, че някога на същото това място един прословут престъпник е лежал в наркомански ступор и е говорил несвързано на арестувалия го инспектор от отдел „Убийства“, който оттогава се е прославил още повече.

Където и да се намираха, входната порта се виждаше. През лабиринт от свързани със скоби греди Док съзря в следобедната светлина размазаната гледка на улици, пълни с новоизлети основи, готови за къщите, които ще се издигнат върху тях, канавки за изходни тръби и други комунални нужди, ограничителни бариери, чиито лампички присветваха дори през деня, предварително отляна дъждовна канализация, купчини от материали за пълнеж, булдозери и техните гребла.

— Не ни се иска да правим впечатление на нетърпеливи люде — продължи лейтенантът, — но ще се радваме да си поговорим, когато си готов да се присъединиш към нас.

Наоколо имаше някакви подмазвачи в униформа, които се захилиха в потвърждение на казаното.

— Бигфут, не знам какво стана. Последно помня, че бях в студиото за масаж ей там? С една азиатка на име Джейд? И нейната англосаксонска приятелка Бамби?

— Без съмнение, образи на желанието, родени от мозък, накиснат в канабис — хипотезира детектив Бьорнсен.

— Но в смисъл че не съм го направил аз. За каквото и да говорим.

— Естествено.

Бигфут изгледа, докато с кеф отхапваше от замразения си банан, как Док се заема с изпълнението на тежката задача да се върне във вертикална позиция, което бе последвано от други свързани с нея подробности, като например как да я задържи, как да започне да ходи и още от този род. Горе-долу в същия момент забеляза и медицинския екип, и окървавеното тяло, проснато върху една носилка на колела като сурова празнична пуйка, с лице, скрито от полицейско одеяло. От джобовете на трупа непрекъснато изпадаха всякакви неща. Полицаите ги събираха от земята. Док усети, че започва да се панира, най-вече в областта на стомаха.

Бигфут Бьорнсен се усмихна самодоволно.

— Да, почти изпитвам съжаление към цивилния ти стрес — макар че, ако беше повече мъж и по-малко лишеното от топки и изклинчило мобилизацията хипи, което си, може би — кой знае — щеше да си виждал достатъчно такива гледки в ’Нам, че да можеш да споделиш чувството ми на професионална умора при вида на поредния, както ги наричаме, починал, с който трябва да се занимаваме.

— Кой е този? — Док кимна към трупа.

— Беше, Спортело. Тук, на Земята, казваме „беше“. Запознай се с Глен Чарлок, когото търсеше по име само допреди часове, както ще потвърдят и свидетелите. Безпаметните тревомани трябва да внимават повече, когато решават кой да отнесе шантавите им фантазии. Освен това ти очевидно си избрал да ликвидираш личния бодигард на Мики Улфман, човек с доста добри връзки. Името му да ти говори — или в твоя случай — да ти напява нещо? Ах, ето я и колата ни.

— Ей, моята кола…

— И тя като собственика си — на път към ареста.

— Много подло, Бигфут, дори за теб.

— Хайде, стига, Спортело, знаеш, че с радост ще те откараме с нашата. Внимавай с главата.

— Да внимавам с… И как очакваш да го правя, човече?

Не отидоха в центъра по причини, свързани с полицейския протокол, които винаги убягваха на Док, а стигнаха само до управлението в Комптън, където отбиха за паркинга и спряха до един разнебитен ел камино от 68-а. Бигфут излезе от полицейската кола, отиде отзад и отвори багажника.

— Ей, Спортело, ела ми помогни.

— Какво, ще ме извиняваш, по дяволите — запита Док, — е това?

— Бодлива тел — отговори Бигфут. — Четиристотин метра макара с истинска тел тип Глидън10, поцинкована и с четири шипа. Би ли подхванал от другата страна?

Нещото тежеше около четиресет и пет килограма. Ченгето зад волана просто седеше и ги гледаше как го вадят от багажника и го слагат в този на ел каминото, което, спомни си Док, беше колата на Бигфут.

— Проблеми с добитъка, където живееш ли, Бигфут?

— О, тази тел не е за огради, луд ли си, та това е седемдесетгодишна, идеално запазена…

— Чакай малко. Ти… колекционираш… бодлива тел.

Ами всъщност оказва се, че да, а също така и шпори, хамути, каубойски сомбрера, картини от барове, шерифски звезди, калъпи за куршуми, всякакъв тип джунджурии от Дивия запад…

— … ако нямаш нищо против, Спортело.

— Опа, по-полека, Джоли Ранчър, не си търся престрелка с колекционер на бодлива тел, какво си слага в багажника един пич, си е лично негова работа.

— Надявам се да е така — намуси се Бигфут. — Хайде, да влизаме и да видим има ли свободна стая за разпити.