Вроден порок

И сега всъщност пред вратата имаше някой и той чакаше Док. Необичайното в неговия случай беше черният цвят на кожата му. Естествено, черните от време на време можеха да бъдат забелязани на запад от магистралата „Харбър“, но гледката на такъв човек толкова далече от обичайните им територии, така близо до океана, си беше истинска рядкост. Например последния път, когато в Гордита Бийч се появи черен моторист, по всички полицейски радиостанции плъзнаха тревожни призиви за подкрепления, след които бе сформиран малък взвод от автомобили и бяха издигнати барикади по цялото протежение на магистрала „Пасифик Коуст“. Стар рефлекс, типичен за Гордита, чиито корени стигаха до малко след края на Втората световна война, когато едно черно семейство се бе опитало да се премести в града и гражданите, любезно консултирани от Ку Клукс Клан, бяха изгорили дома му до основи и след това, сякаш действията им бяха събудили някакво древно проклятие, бяха забранили там да бъдат издигани други къщи. Мястото бе останало празно, докато накрая общината не го конфискува и не го превърна в парк, където младежите на Гордита Бийч по законите на кармичното наместване започнаха да се събират нощем, за да пият, да се друсат и чукат, което съсипваше родителите им, без обаче да влияе особено на стойностите на недвижимите имоти.

— Кажи, братко — поздрави Док посетителя си, — какво има?

— Заеби — отвърна черният, който се представи като Тарик Калил и известно време гледа афрото на Док по заплашителен при други обстоятелства начин.

— Ами влизай.

В офиса на Док имаше двойка пейки с високи облегалки, покрити с подплатена пластмасова тапицерия в цвят фуксия и разположени от двете страни на ламинирана маса в приятно тропично зелено. Това в действителност беше просто едно унифицирано сепаре от кафене, което Док бе спасил след реновация в Хоторн. Той покани Тарик с жест да седне и се настани срещу него. Получи се някак задушевно. По масата, която ги делеше, имаше телефонни указатели, моливи, индексни карти, разпръснати или в кутии, пътни карти, пепел от цигари, транзистор, щипки за масури, чаши за кафе и една „Оливети Летера 22“, в която Док, мърморейки „Това тука е за описването на случая“, сложи лист хартия, чийто вид говореше, че е бил многократно използван за някакво странно компулсивно оригами.

Тарик го гледаше скептично.

— Секретарката почива ли днес?

— Нещо такова. Но ще си водя бележки тука, а после всичко ще бъде напечатано.

— Окей, значи, става въпрос за пича, с който бях в пандиза. Бял е. Арийски брат всъщност. Имахме нещо като общ бизнес, сега и двамата сме на свобода, а той ми е длъжник. В смисъл дължи ми много пари. Не мога да давам подробности, защото съм се заклел да не казвам.

— А поне името му?

— Глен Чарлок.

Понякога от начина, по който човек произнася едно име, можеш да усетиш определени вибрации. Тарик говореше като мъж, чието сърце е било разбито.

— Знаеш ли къде живее сега?

— Само за кого работи. Бодигард е на строител на име Улфман.

На Док леко му се зави свят и за това, без съмнение, вина имаха наркотиците. Съвзе се, мобилизиран — но не чак толкова, надяваше се той, че Тарик да забележи — от параноята. Престори се, че чете внимателно случая, който описваше.

— Ако нямате нищо против въпроса ми, г-н Халил, как разбрахте за тази агенция?

— Следж Потийт.

— Леле. Миналото е живо.

— Каза ми, че си му помогнал с една ситуация през шейсет и седма.

— Първия път, когато стреляха по мен. Вие двамата зад решетките ли се запознахте?

— На уроците по готвене там. Следж има да лежи още около година.

— Помня го още от времето, в което не можеше дори вода да кипне.

— А сега да го видиш само: вода от мивката, минерална вода „Ароухед“, газирана вода, „Перие“, каквато ти дойде на ума. Всичко може да кипне пичът.

— Ако може и един очевиден въпрос — щом знаеш къде работи Глен Чарлок сега, защо просто не отидеш там и не го потърсиш сам, защо ти е да наемаш някой да го прави?

— Защото Улфман е заобиколен ден и нощ от армията си от Арийското братство, а като изключим Глен, никога не съм имал сърдечни отношения с тези наци копелдаци.

— О… затова дай да пратим някой бял пич да строшат неговата глава.

— Нещо такова. Щеше ми се само да беше някой по-убедителен.

— Това, което не ми достига на височина — обясни Док за милион и незнайно кой път в кариерата си, — компенсирам с висота.

— Окей… не е невъзможно… виждал съм такива изпълнения в дранголника.

— А ти като беше там… беше ли в някоя банда?

— Черното партизанско семейство.

— Хората на Джордж Джаксън4. И спомена, че си въртял бизнес с кого? С Арийското братство ли?

— Установихме, че имаме общи възгледи за американското правителство.

— Ммм, расова хармония, допада ми.

Тарик гледаше Док с особена концентрация, очите му бяха пожълтели и оцъклени.

— Има и нещо друго — опита се да познае Док.

— Старата ми улична банда. Артезия Крипс5. Когато излязох от Чино, отидох да ги потърся и се оказа, че са изчезнали не само те, ами и цялата им територия.

— Страхотно. Какво имаш предвид под „изчезнали“?